И после — чудо! Излиза вятър.
Мъглата се кълби и се разнася.
Ред съзира в утринния сумрак първите коне. Четири са и теглят тежко оръдие. Индианецът се прицелва и стреля. Пушката го рита силно по рамото, после първият кон се свлича на земята. След миг Лени Холц поваля втория кон. Другите два изпадат в паника, дърпат се с ужасени очи и разширени ноздри. Ред отново натиска спусъка и войникът върху сандъците залита напред и пада върху обезумелите коне. Конете от втория впряг също обезумяват. Командирът, явно офицер, крещи на войника да озапти животните. Ред изчаква, взима на мушка профила на офицера, цели се малко пред ухото, но Лени го е изпреварил.
— Идвай, Ред, вече не стрелят! — крещи колкото му глас държи Лени. — Да се измъкваме оттук!
Ала Ред е забелязал, че зад втория впряг пъпли танк с оръдие, което се върти.
Ред чува как някъде отзад хората на Мерил крещят.
— Ти върви — отвръща той на Лени. — Смятам да се позанимая с един танк.
— Ти не си добре.
— Това си е ясно като бял ден!
Ред се втурва нагоре по долчинката към германците.
— Ох, да те вземат мътните дано! — ръмжи Лени и се затичва след него.
Хрътките на Мерил с викове джапат през калта към напредващите германци.
Ред тича през долчинката право към танка.
Хрътките на ада продължават устремно напред през калта и битката става още по-нереална.
От разсейващата се мъгла досущ полудял призрак внезапно изниква бял кон с обезумели очи, който се спуска към атакуващите, поваля мъжете и ги тъпче с уплашено цвилене.
— Застреляйте коня! — крещи Кълан, докато полудялото животно се носи към напредващите пехотинци.
Кълан се втурва, чува дивия съсък на гаубичен снаряд, усеща как нещо топло го удря по гърба, как го облива кал, прорязва го остра болка в десния крак. Свлича се в окопчето с натрошен от шрапнела крак.
Струва му се, че чува как някой някъде крещи:
— Санитар! Санитар!
Ред Канарата се притиска в стръмния склон на долчинката. Сред германската артилерия е настанала суматоха, за да разчистят място за танка, и понеже са под обстрел, на никого не му е до едрия индианец, който пропълзява при танка. Чува как от другата страна на пътя хората на Мерил нападат към окопите.
Картечарят в танка забелязва Ред, докато той отстъпва назад, за да метне гранатата. Изстрелва един откос.
Ред се свежда, а куршумите започват да барабанят по края на падината. Притиска се до склона, промъква се на три-четири метра по-надолу, изскача и стреля. Куршумът рикошира в дулото на оръдието и улучва картечаря в челото.
Ред мята две гранати отпред под скърцащите вериги на танка. И двете избухват. Танкът се прехвърля от другата страна на дерето и се блъсва в склона.
Лени изпълзява от канавката и се завтича към редицата напредващи морски пехотинци. Германците са обкръжени при окопите и падат покосени и от американските стрелци, и от мините в траншеите, където са влезли с надеждата да се прикрият. Лени се подхлъзва в калта, залита и се мъчи трескаво да се задържи, за да не падне в смъртоносния трап, ала калта е по-силна. След миг чува как мината щраква смъртоносно. Мята се встрани и се претъркулва точно когато се чува взрив. Вълната го запокитва в единия край на окопа и отгоре се посипват шрапнели, които отнасят лявата му ръка от лакътя надолу.
— Ей! — крещи Лени. — Някой да ми подаде ръка! Протяга здравата си длан, един от устремените напред войници се просва на земята, пресяга се надолу и го издърпва от смъртоносната дупка. Точно тогава Холц си дава сметка, че едната му ръка е отнесена, и изпада в безсъзнание.
Докато води хората си към обкръжените германци, Мерил притичва покрай стрелковото гнездо на Кълан и прикляка до него.
— Хванахме ги като мишки в капан — отбелязва той и чак тогава забелязва крака на Кълан. — Майко мила! — извиква.
— Не позволявай да ми отрежат крака, майоре, чу ли? — проронва Кълан толкова тихо, че Мерил едвам го разбира.
Майорът оглежда устремените напред пехотинци и мярва червен кръст.
— Ей, ти, санитарят, ела насам! — заповядва той. Кълан се вкопчва в куртката му.
— Осигурих ти ги тия десет минути, майоре — казва вече по-силно. — Но не позволявай… дами… отрежат… крака.
Разтреперва се. Шокът вече ей казва думата. Санитарят се снишава до тях и прихваща с турникет бедрото на Кълан.
— Обещай ми, да го вземат мътните! — крещи Кълан, за да надвика врявата на битката.
Мерил сграбчва за ръката един от редниците.
— Слушай ме добре — вика колкото му глас държи, та войникът да го чуе през писъците на Хрътките на ада и тътена на оръдията. — Оставаш при сержанта, ясно ли е? Не мърдаш от него и когато го откарат в полевата болница. Стоиш и докато го оперират и казваш на доктора, че а е отрязал крака на Кълан, а съм му откъснал главата!