— Ами Бък?
— Е, не е бърз, както едно време, но инак е добре. Разправя на всеки срещнат, че бил на шейсет. Мен ако питаш, е ай-малко на седемдесет, но никой не знае със сигурност.
— Затова ли отново съм тук?
— Тук си, защото ни е мъчно за теб. А и Бен има нужда от човек като теб. Преди години говорихме веднъж за това. — Помня.
— Все ме глождеше тая мисъл. Заради мен ли се махна оттук?
— Не бих казал. Време беше да замина, да видя свят.
— Е, това поне го постигна.
— Наистина видях Лондон, Париж, Ню Йорк, Чикаго. Бях дори в Юга.
— Всеки, Томас, има нужда от дом, където да се връща.
— Стаичката над конюшнята още ли е свободна?
— Ще ти купя къща. Броуди прихна.
— За какво ми е къща?
— Ще се задомиш. Ще създадеш семейство.
— После ще поговорим за това. Подочух, че след смъртта на майка си и баща си Делайла О’Дел също се е върнала в имението „Приказна гледка“.
Илай кимна.
— Превърна го в частен клуб. Така поне му вика. Скъп бардак. Държи малко казино, отличен ресторант, при нея работят хубави образовани момичета. Идват кинозвезди чак от Лос Анджелис. А също предприемачи от Сан Франциско и още по на изток. Изсипват се с частни железопътни вагони, скъпи автомобили, яхти. Освен че наследи доста пари от баща си, Делайла натрупа със свои сили цяло състояние.
— Разбрах от „Ню Йорк Таймс“ за 0’Дел и жена му. Бяха поместили списък на загиналите при потапянето на „Лузитания“. В колонката, не щеш ли, видях имената им. Шеймъс и Катрин 0’Дел, Сан Франциско.
— Шеймъс вероятно си е имал и добри страни, които просто не е проявявал пред мен. А Кейт беше свястна жена. Обичаше го много, и аз не знам защо.
— Било каквото било, господин Илай.
— Миналото се забравя трудно, особено когато живееш с него всеки Божи ден.
— Това лошо ли е?
— След половин месец влиза в сила сухият режим. Тук нещата съвсем ще загрубеят. Домът за сбирки се води частен клуб, няма да имаме проблеми. Пък и не виждам как ще затворят „Приказна гледка“ — посещават я двама — трима сенатори и поне един губернатор. Добрата новина е, че Райкър може би ще остане на сухо. Още от вечерта, когато 0’Дел се махна оттук, се опитвам да изкупя парцелите и все удрям на камък. Градът и досега си е свърталище на престъпници, които се мъкнат тук на цели тумби.
— Райкър няма да пострада ни най-малко от сухия режим. Ако не друго, ще забогатее още повече. Пък и властите ще следят в големите градове, няма да им е до затънтени селища като Еврика.
— Това е лошо — отсъди Илай.
В гласа му — дори след толкова години, пак се долавяше гняв.
Часове наред двамата си говориха за Еврика, какво ще прави Броуди, за Бен, който хранеше още по-светли мечти и от баща си за бъдещето на града. Обсъдиха как ще създадат окръжен съвет, ще сменят прокурора, ще изчистят Еврика.
— Ти ще бъдеш пръв заместник на Бък — поясни Илай. — Щом той се пенсионира, ще станеш шериф на тая дупка. Двайсет години — и нищо не се бе променило и на йота. Илай Горман си имаше план и Броуди Кълан бе последната плочка от мозайката, която си идваше на мястото.
Накрая старецът се умори от разговора и Броуди заедно с медицинската сестра му помогна да си легне за следобедния сън. После тръгна бавно през задния двор, покрай зимната градина на Мади, мина под дърветата и излезе при конюшнята. Белият кон пасеше кротко в дъното на пасището. Зимната му козина беше сплъстена, тук — там гривата беше оплетена, но изглеждаше як, както едно време.
Броуди подсвирна. Жребецът веднага наостри уши и погледна любопитно.
— Ела насам, хубавецо! — рече той нежно. — Имам нещо за теб.
Беше донесъл от къщата две ябълки.
Циклон препусна през пасището и се доближи предпазливо — все така наострил уши, душеше въздуха, сумтеше и пръхтеше. Ту пристъпваше напред, ту отново се дръпваше.
— Виж какво имам за теб — рече Броуди и му протегна една от ябълките.
Циклон се доближи още малко. Мъжът стисна ябълката между дланите си и я разполови. Конят го наблюдаваше, като душеше въздуха. Броуди сложи едната половинка върху дланта си и му я подаде. Циклон изпръхтя и заклати нагоре — надолу глава. Дръпна се встрани от ябълката и проточил врат, подуши и нея. Броуди се пресегна през оградата и пак му я подаде.
— Хайде, момчето ми! — продължи да говори тихо и нежно на жребеца. — Хайде, хубавецо, ела и я вземи!
Накрая конят се приближи достатъчно, за да завърне бърни и да захапе половинката ябълка. Задъвка я, направи още една крачка напред и продължи да души.
— Спомни ли си, момчето ми?
Броуди извади от джоба си кесията с тютюна и се зае да свива бавно цигара. Беше му трудно — лявата му ръка бе ранена от шрапнел. Тъкмо приготви и хартията, когато вятърът отвя тютюна.