— Божичко, изглеждаш невероятно! — възкликна някъде отгоре дрезгав глас.
На площадката на втория етаж стоеше Делайла, издокарана в тъмнозелена рокля до пода и широкопола шапка, украсена с бели рози. Червената й коса беше сплотена на плитка, преметната през рамото.
Броуди и се усмихна.
— На опера ли отиваш? — попита той. Жената погледна бастуна.
— Можеш ли да се качиш по стълбите?
— Е, накуцвам, но не съм сакат — отвърна той и тръгна към широката стълба.
— След двайсет години не съм ли заслужила поне една целувчица?
Броуди понечи да я целуне по бузата, тя обаче извърна към него лице, притисна се и дълго го целува право по устните.
— Ти се изчерви — засмя се Делайла. — Хубава работа, бива ли един морски пехотинец да се изчервява?
— Не са ме целували така много отдавна.
— Как я караш, Броуди?
— Кракът почти зарасна. Инак съм цял и невредим.
— Слава Богу! — засмя се отново тя.
— Не знаех дали си тук — рече Броуди и посочи грамофона в ъгъла. Игличката стържеше ли, стържеше в края на плочата. — Всъщност ме привлече музиката. На кого е плочата, на Джеймс Рийд Юъръп и групата „Хел Файтърс“ ли?
— Знаеш ли ги? — попита тя и вдигна игличката от плочата.
— Даже съм ги гледал на живо. В Париж. Чак ми се дотанцува, а не ме бива да направя и една стъпка.
— В такъв случай наминавай по-често насам. Имам всичките му двайсет и четири плочи. Ще си ги пускаме и аз ще те науча да танцуваш чарлстон.
— Нямам нищо против.
— Видя ли се с Бен?
— Още не. Прекарах няколко часа с Илай.
— Инфарктът за малко да го вкара в гроба.
— Ами ти? Подочух, че си най-богатата жена в Калифорния.
Тя вдигна вежда.
— Само в Калифорния?
Броуди се засмя и седна на канапето.
— Тук ли живееш?
— Нямам друг избор. Трябва да съм сигурна, че клиентите ми — тузарите, са доволни. Какво ще пийнеш?
— Малко бърбън с лед.
— Значи още не си се видял с Бен, с младия Илай и Изабел?
Той поклати глава.
— Ами е Бък?
— И с него не съм се виждал.
— Наминавай насам. Бък идва всяка вечер в шест на кафе и да оплакне очи — да позяпа младите момичета.
— Той как е?
— Е, не е така чевръст, както едно време, но не си поплюва.
— Както се казва, митовете не умират — усмихна се Броуди.
Делайла също се засмя.
— И това им е хубавото. За постоянно ли си си дошъл? — поинтересува се тя.
— Защо не? — отвърна някак тъжно Броуди.
— Това е най-добрата новина, която съм чувала, откакто обявиха сухия режим — отбеляза тя и напълни до половината чашата със силен бърбън от Кентъки, а после пусна две кубчета лед и сипа и на себе си малко уиски. Вдигна чашата. — За греха — възкликна тя. — Без него и двамата с теб сме загубени.
Чукнаха се лекичко.
— Значи не се притесняваш от сухия режим?
— От него, драги, моят бизнес ще стане много по-сладък, а твоята работа — къде — къде по-вълнуваща.
— Още нямам работа.
— Ще имаш, ще имаш, Броуди. Нали за това си се върнал. Заради приятелството и любовта. А това е първият път от доста време, когато употребявам не на шега думата „любов“.
— Илай твърди, че всеки трябва щя има дом, където да се връща, и е прав. Еврика не е кой знае какво, но друго нямам. Нощта, когато ме раниха, получих повишение в чин. След година, докато лежах в болницата, ме повишиха отново — в старши лейтенант, а малко преди да изляза в запас, ме направиха капитан. Никакво бъдеще, чудесна пенсийка.
Делайла седна на аленото канапе, полегна и се подпря на лакът.
— Защо си тръгна оттук, Броуди?
Той сви рамене. — За да видя свят. — Аха.
— Да ти кажа ли истината? Исках да избягам от онова, при което току — що се завърнах.
Броуди отведе Циклон в конюшнята и махна внимателно седлото и юздата.
— Утре ще дойда пак — обеща едва чуто. — Ще бъде както в доброто старо време.
В мрака проблесна връхчето на пура.
— Дано — каза някой и на светлото излезе Бен Горман. — Да ти помогна ли, братко? — попита той.
Двамата се завтекоха един към друг, прегърнаха се и се засмяха като малки деца. Закрачиха бързо към гъшата, като говореха един през друг, прекъсваха се и се надпреварваха да си разказват преживелиците.
Хладен септемврийски следобед девет месеца по-късно.
Броуди Кълан спря форда под дърветата зад банката и изключи двигателя. Извади тютюна и се зае да свива цигара. Е, цигарата не беше произведение на изкуството, но пак бе за предпочитане пред лютивите купешки цигари. Броуди тъкмо я запали и чу как задната врата на форда се отваря и се затваря.