— Мен ако питаш, надали идват да се хранят. — Кълан вдигна вестника и надзърна през горния му край. — Дръж се с тях, все едно са клиенти като всички останали. Ако почнат да създават неприятности, аз ще се разправям с тях.
Райкър и Шустър влязоха в закусвалнята и седнаха на тезгяха — точно срещу Кълан, който не им обърна внимание, сякаш беше погълнат от спортните страници на вестника.
— Какво обичате? — изчурулика бодро Уенди.
— Твърдят, че си правела страхотно кафе. Страхотно кафе ли правиш, Уенди?
Тя отиде при кафеника, напълни две чаши и ги сложи пред Райкър и Шустър.
— Вие ще кажете — отвърна, все така усмихната. Шустър дори и не погледна чашата. Райкър отпи малко от кафето, завъртя го в устата си и го глътна.
— Ядва се — отбеляза той. — Ще почна да наминавам насам, особено като ме свие шапката. Кафето ми оправя настроението.
— Сега да не би да те е свила?
— И още как. Сигурно си чула, завчера през нощта ми потъна една от лодките. Пак извадихме късмет, че наблизо имало катер на бреговата охрана и са спасили момчетата.
— Наистина голям късмет — съгласи се Уенди. От притеснение вече не я свърташе на едно място.
— Или може би не става дума за късмет — допълни Райкър, след което се завъртя на високия стол при тезгяха и се вторачи в Кълан. — Няма да се учудя, ако първо е довтасала лодка на федералните, които са ми изхвърлили рибата и са ми потопили лодката, а после са повикали ония от бреговата охрана, та да няма удавени.
Кълан не му обърна внимание.
— Случва ми се за втори път. И все в открито море — махна той към океана. — Никога край брега. Не закачат и с пръст мен или хората ми. Не ти ли се вижда малко странно?
Уенди отиде при друг клиент.
— Попитах: „Не ти ли се вижда странно?“ — повтори той. Кълан остави вестника.
— На мен ли говориш?
— Зададох ти въпрос от рода на „ами ако“. Да речем, ами ако тузарите от Хълма са си наумили да ме разкарат, без да предизвикват голямо разследване?
— Нямам и представа за какво ми говориш.
— Нали ти тук браниш реда и закона! Само чакаш Толман да одъртее съвсем и да гушне босилека.
Кълан се подсмихна.
— Не си ли чувал, Райкър, Бък ще живее вечно. И не е ли по-добре да не излизате за риба нощем?
— Я не ме разсмивай.
— Стига си ми подвиквал. Нямам нищо общо с федералните. И не познавам кьорав човек от бреговата охрана.
— Ами ако онова приятелче Бъки има високопоставени приятели? Или Горман. Или някой от другите тежкари на Хълма.
— Нямам понятие, Райкър.
— Нещо не ти вярвам.
— Чудо голямо, като не ми вярваш. Но не ти препоръчвам да ме наричаш лъжец.
Русолявият бабаит понечи да стане.
— Спокойно, Ларс, просто си говорим за въпросите от рода на „ами ако“. Нали, Кълан? Например, ами ако държа дял от „Приказна гледка“? Ще стана съдружник на Делайла и вече никой няма да смее и с пръст да ме закачи.
— Никой няма да смее и с пръст да те закачи, ако получиш например сърдечен удар. Или пък: „ами ако“ някой опре дулото в тлъстия ти задник или ти пръсне черепа?
— Ей, ти там, мери си думите — подвикна Шустър и стада от стола.
С крайчеца на окото Броуди мерна черен форд, който излезе иззад хотел „Двата орела“ на една пресечка от закусвалнята, подкара по главната улица и отпраши със скърцащи гуми към Хълма. В автомобила имаше четирима мъже.
— Ама че работа… — възкликна Броуди.
Телефонът иззвъня, вдигна Уевди.
— Теб търсят, Вроуди.
Той грабна слушалката.
— Да!
— Аз съм. Но не ми споменавай името — изшушука Кльощавия в другия край на линията. — Току-що излязоха от хотела.
— Благодаря ти, Анди.
Броуди затвори и се отправи към изхода. Русият бабаит забучи в гърдите му дебел като кебапче пръст.
— Господин Райкър още разговаря с теб — изръмжа мутрата.
Броуди го сграбчи за пръста, огъна го едва ли не до китката, чу го как пука. Бабаитът ревна. Броуди му изви ръката, хвана го отзад за перчема и му фрасна лицето в един от високите столове. От двете страни на лицето му потече кръв. Чу се гъргорещ звук, Броуди вдигна главата му и отново я удари в облегалката.
Ококорен, Райкър продължи да седи, сякаш се беше сраснал със стола. Броуди блъсна замаяния бабаит на пода, бръкна под мишницата му и извади от кобура трийсет и две калибров пищов. Обърна се и го насочи към Райкър.
— Не съм въоръжен — писна той и вдигна ръце. Броуди заби дулото на пищова в брадичката му и го свали от стола, сетне го сграбчи за ризата.
— Къде отидоха ония, твоичките? — попита той с властен тон.
— Нямам и представа за какво… — запелтечи Райкър. Ларс изпъшка и се надигна. Кълан го изрита в челюстта и той лак се свлече възнак на пода.