Ние с колегата Скай Агаси се прибирахме в участъка — вече бяхме закъснели, — когато чухме съобщението по радиостанцията. В тих квартал на име Пасифик Медоус някаква жена се била удавила във ваната.
— Дай да поемем този случай — казах аз, — на две минути път сме.
Направих обратен завой и се отправих на запад към Санта Моника.
— Остави го на колегите от следващата смяна, Зийк, — изръмжа Скай. — И бездруго не ни плащат за извънреден труд.
— Ще ни отнеме най-много половин час — отвърнах, грабнах микрофончето и се свързах по радиостанцията с дежурния в участъка.
Според правилника разглеждахме като убийство всяка смърт, която е настъпила при необичайни обстоятелства или на която не е присъствал никой — поне докато съдебният лекар не установи, че не става дума за насилствена смърт. Като детективи от отдел „Убийства“ бе в реда на нещата да поемем случая.
— Умирам от глад.. Зийк — простена Агаси, който тежеше към сто и двайсет килограма.
Момчетата в отдела ни наричаха зад гърба Лаурел и Харди.
— Ти вечно умираш от глад — отвърнах аз.
Бях с половин педя по-висок и с петдесетина килограма по-лек.
Пасифик Медоус3 е подвеждащо име. Малкият квартал се бе сгушил в подножието на нисък хълм, отделящ го от Тихия океан. Беше построен на склона на възвишението, възправило се, за да образува един от многото каньони между Лос Анджелис и Долината, така че трудно можеше да се нарече точно ливада. Но с годините наистина се бе превърнал в китен оазис, разположен до огромен бедняшки квартал, още несъвзел се от Голямата депресия.
Къщите в Пасифик Медоус, повечето едноетажни тухлени постройки, макар да не бяха скъпи, изглеждаха така, сякаш току-що са боядисани. Моравите бяха добре поддържани, улиците бяха чисти. В квартала живееха семейства, които преди години са били заможни, но след Голямата депресия бяха започнали да градят живота си наново, от нулата. Това беше квартал, където хората си държаха ключовете под изтривалките.
Подминахме къща, която познавах. Бях идвал тук преди около пет години, точно след като ме повишиха и ме прехвърлиха в отдел „Убийства“, заради случай, в който един мъж беше сложил край на живота си. Беше включил двигателя на стария си автомобил в гаража и зачакал въглеродният окис да сложи край на несретите му.
Заместник — директор на текстилна филма в Ню Джърси, той беше загубил всичко, цели шест години беше се скитал немил-недраг заедно с жена си и децата от място на място, докато най-неочаквано му провървяло и той ся намерил работа като стоковед. За две години успял да се издигне до заместник — директор, печелел достатъчно, наел къща в Медоус и си купил кола на старо. Когато дошло време да го направят директор, вместо него назначили друг.
Това било последната капка в чашата на униженията — за кой ли път надеждите му не се сбъднали. Помня как жена му и децата гледаха онемели, със сухи очи, докато две от ченгетата изнасяха от гаража носилката със заметнатия с чаршаф труп — мечтите им за нов живот бяха пометени само с едно завъртане на ключа на двигателя. Агаси също познаваше квартала. Навремето и той смятал да си купи къща тук, после обаче намерил по-хубава на авеню „Отдън“ в Холивуд. Като повечето едри хора имаше добродушно, благо лице, но сега се беше свъсил като буреносен облак — така реагираше на моето, както го наричаше, „натегачество“.
— Тук завий наляво — каза той.
Тухлената къща се падаше на три пресечки от кръстовището — беше хубава, на един етаж, с предна веранда и белосана оградка около двора, разполовен от алеята към входната врата. Лявата част на моравата беше подкастрена, наоколо ухаеше на току-що окосено сено. Другата половина си стоеше недокосната. На алеята бе спрян новичък зелен автомобил марка „Десото“ без петънце по него.
По дворовете бяха наизлезли хора, които гледаха към къщата и си говореха шепнешком. Едно от ченгетата разпитваше мъж и жена в съседния двор и си записваше нещо. Колегата му стоеше пред портичката с ръце на гърба досущ страж край река Стикс. Когато спряхме зад патрулната кола, той дойде да ни посрещне и се представи се като Уорд Кинг, каза, че колегата му се казва Хауел Гарет.
— С какво разполагаме? — поинтересувах се аз. Докато вървяхме към входната врата, Кинг ни запозна в основни линии със случая.
— Жената се казва Върна Виленски. Някъде на четирийсет и пет-петдесет години. Живеела е сама, мъжът й загинал преди четири години при пътна злополука. Къщата е нейна, нанесла се е преди около шестнайсет години. Открила я е съседката. Сега Гарет разговаря с нея и с мъжа и.