Кокалите тъкмо беше приключил и подхвана ритуал, който през годините бях наблюдавал десетки пъти. Запали цигара „Лъки СтраЙк“, тръгна бавно напред-назад пред ваната и се зае да изразява словесно първоначалните си впечатления:
— Снощи вдовицата Виленски излиза да подравнява моравата, но след като се мръква, решава да приключи на сутринта. Влиза вътре, сипва ся джин с тоник, напълва ваната, запалва свещ, включва радиото, пали цигара и се изляга с питието в ръка и с любимите си киносписания. Оттук нататък най-неочаквано животът й започва да се измерва в секунди. Водата във ваната изстива и жената понечва да излезе. Подхлъзва се. Вдига ръка, за да се подпре и да не падне, се хваща за полицата с радиото. Полицата се откача, жената пада във ваната. Радиото есе още е зад нея. В миг той се превръща в смъртоносно оръжие — удря я отстрани по главата и цопва във водата. Чува се трясък, все едно някой стреля с едрокалибрен пищов, вероятно се разлетяват и една — две искри, но вдовицата Виленски вече не чува и не вижда нищо. Ако е топнала палеца на крака си във водата, е щял да я удари ток, все едно е бръкнала в контакта. Ако е потопила крака си до коляното, е щяла да отхвръкне чак в другия край на помещението и ако е имала слабо сърце, да умре. Тя обаче е лежала във водата. Всичко е спряло начаса: сърце, бели дробове, черен дроб, мозък, храносмилане. Умряла е моментално — щракна той с пръсти. — Хоп, и вдовицата Виленски се превръща в покойница.
— Много поетично, няма що — усмихнах се аз. Кокалите престана да снове напред-назад и погледна за последно трупа.
— Това, разбира се, са само първи впечатления, но според мен от аутопсията и снимките ще установим същото.
— Както обикновено — отбелязах аз.
— Благодаря ти, момчето ми — усмихна се той едва — едва. — Е, да викаме санитарите и да натоварим на линейката онова, което е останало от госпожата. Ще предам заключението от аутопсията най-късно вдругиден.
— Чудесно. Ще изчакам с доклада — свих аз рамене. — И бездруго не бързаме, нали така?
Кокалите кимна.
— Накъдето и да се е запътила госпожата, вече е пристигнала — рече той.
Излязохме на верандата с Кинг и запалих цигара.
— Ами кучето? — попита полицаят.
— Куче ли? — ахнах аз. — Какво куче?
— В задния двор има куче. Да звънна ли в приюта за бездомни псета?
— В приюта?
— Такъв е редът, ако намерим куче, за което няма кой да се грижи.
— А, да. Първо ще го погледна. Вие с Гарет можете да си тръгвате.
— Наистина беше чест да работя с вас, сержант Банън — рече Кинг. — Четох как миналата година сте обезвредили ония тарикати в Колумбия.
Подсмихнах се.
— Не вярвай на всичко, което четеш по вестниците.
— Чета и сводките. Прихнах и възкликнах:
— Няма ли нещо по-интересно, с което да се занимаваш през свободното време?
— Остават ми още две години, докато получа право да се явя на изпит за младши детектив — поясни Кинг. — Уча се.
— Е, онзи път просто извадих късмет — казах аз. — Благодаря, Кинг. Справихте се чудесно.
— Нали нямате нищо против да ми напишете препоръка, когато реша да подам молба за повишение? — попита ченгето така, сякаш говореше на друг.
— Ама разбира се. Уорд Кинг. Ще запомня — отвърнах.
— Благодаря — каза ченгето и изкозирува.
Вървеше като глътнал бастун. Падаше си сухар, но инак си вършеше добре работата.
Агаси четеше жадно книжата, които бе открил в голям сейф в най-долното чекмедже на писалището. Отгоре върху плота беше сложил на купчини банкови извлечения и други документи. Обичаше да изследва и да проучва, обичаше да се рови из бумаги и папки и малко по малко, все едно реди картинна мозайка, да добива впечатление за всекидневния живот на жертвите.
— Божичко, колко подредена е била госпожата — възкликна колегата. — Пази банкови извлечения още от 1924 година. Дотук не съм открил нито завещание, нито писма, нищо, с което да я свържем с някого.
— Продължавай да търсиш — посъветвах го аз. Отидох в кухнята и щракнах електрическия ключ при вратата. Задният двор грейна като коледна елха.
Отворих вратата и погледнах огромното куче — кръстоска между немска овчарка, ирландски сетер и един Бог знае още какво. Рижо на черни ивици, с гъста козина. Напръскани със златни точици изпитателни очи. Лапи колкото чинийки за сладко. Кучето метеше с опашка задната веранда. Седна и се опита да опре предни лапи в гърдите ми. Взе да ми ръмжи и аз се втренчих в очите му, без да трепна.
— Не се плашете, добричко е — чу се гласът на Лорета от съседната къща.