— Ръмжи ми.
— Иска кокал — поясни жената. — Гладно е, щом върти опашка и ръмжи.
Погледнах пак псето, сетне се пресегнах предпазливо и го почесах по главата.
— Съжалявам, мой човек — рекох му. — Не ми се намират кокали.
— Вижте в хладилника. Върна ги купува от месарницата. Кучешката храна е в килера.
Оставих вратата отворена, проверих в хладилника и открих три големи кокала, увити в червена касапска хартия — занесох единия на кучето, което се обърна и се отправи към двора, после обаче спря. Погледна ме през рамо, слезе по стълбите, намери си местенце като за вечеря, направи две — три кръгчета, просна се и загриза лакомо кокала.
— Как се казва? — попитах.
— Розичка.
— Розичка ли? — зяпнах аз. — Мъжко е, да го вземат мътните. Пък и името изобщо не приляга на такова огромно псе.
— Знам, знам. Върна го кръсти така на героиня от някакъв филм. Беше луда по киното.
— Не героиня, а шейничка.
— Как така шейничка?
— Ей така, шейничка.
— Не ми е споменавала. Съвсем в свой стил. Имаше странно чувство за хумор. — Лорета помълча и добави: — И какво ще стане сега с кучето?
— Защо не го вземете вие? — предложих аз.
— Имаме две котки. Той ги мрази, те също не го обичат.
— В такъв случай ще го пратим в приют за бездомни псета.
— Но там ще го приспят! — завайка се тя.
— Може пък някой да го прибере.
— Върна го взе именно от приюта—поясни госпожа Кларк. Чувах я как отново хлипа. — Канели се да го приспят и на нея й домъчняло. Беше отишла да си вземе малко кученце.
— Сигурно тежи около четирийсет килограма — отбелязах, докато гледах как псето троши кокала.
— Много е миличък. За през нощта Върна го пуска вътре. Обучен е.
— Страхотно!
— Горкото, не заслужава такава съдба. Затворих вратата и се върнах във всекидневната.
— Мразя такива дни — споделих със Скай. — Потискащо е. Великата американска любовна история. — Приседнах върху страничната облегалка на един от фотьойлите и се заех да свивам поредната цигара. — Двама самотници се срещат, влюбват се, скъсват се от бачкане, преживяват някак Голямата депресия, свиват си гнезденце в приличен квартал. И какво? Него го прегазва някакъв шофьор на камион, който за Капак после избягва, а тя се сварява във ваната. Просто, но тъжно.
— Е, не съвсем — подметна Стай и продължи да рови из книжата в сейфа.
— Кое не съвсем? — попитах аз.
— Може би не е чак толкова просто — отвърна едрият мъж.
2.
Беше си свалил сакото, беше разхлабил вратовръзката и бе смъкнал тирантите от раменете си. Беше плувнал в пот, затова бе подпъхнал отзад под яката на ризата носната си кърпа. Капакът на голямата огнеупорна каса още беше отворен, по писалището бяха струпали купчини книжа, прихванати с ластик.
— В какъв смисъл? — сепнах се аз.
— Надявах се да се натъкна на нещо, което да ни подскаже откъде е дошла — поясни колегата, без да ме поглежда. — За да издирим роднините.
— Е, и?
— Виж ей това.
Скай отдели голяма връзка писма — поне приличаха на писма. Оказа се, че са спестовни книжки. Много спестовни книжки.
— Хвърли им едно око.
Отвори една от книжките и взе да отгръща страниците.
— Доколкото разбирам, заплатата й е била четирийсет долара на седмица, тази цифра се появява всеки петък, затова реших, че са й плащали на седмица. Нищо друго не бие на очи… освен нотариалният акт за къщата, платена е наведнъж още през март 1924 година, четири бона. Има регистрации на четири автомобила, всички платени наведнъж още при покупката, последният е марка „Десото“, взела го е през септември 1939 година. Сменяла си е колите на три — четири години. И винаги е плащала в брой. Открих обичайните квитанции за вода, ток и данъци. Но я погледни тук. В спестовните й книжки на трето число всеки месец като по часовник са внасяни петстотин долара. С тях тя си е плащала къщата, колите, обзавеждането и почти нищо друго. Пет стотачки всеки месец, Зийк, вносните бележки са тук, но не се споменава откъде са дошли парите. Върнах се десет, че и повече години назад. Всеки месец, като по часовник, на трето число. Точно това ме озадачава — спестовните книжки.
Той сложи последната пред мен. В нея Върна Хикс имаше деветдесет и осем хиляди и четиристотин долара.
— Божичко! — възкликнах аз.
— Точно така, Божичко! И всичко това беше в касата, която дори не беше заключена. Документите за къщата и за автомобила, всичко, дори кръщелното свидетелство и смъртният акт на съпруга и, както и застраховката му „Живот“. Броили са и пет бона. Има и разписка за продажбата на автосервиза на Виленски. Преди две години вдовицата го е продала. Спазарила го е за седем хиляди и малко. Никъде обаче не се споменава и дума за петстотинте долара. За инвестиция — не е инвестиция. Все щеше да има някакви книжа.