— Ами ако е имала женен любовник?
Скай продължи да разлиства спестовните книжки. По едно време подсвирна през зъби.
— Има и много стари, някои са издадени през… чакай да видя, през двайсет и шеста, не, още през двайсет и пета… и всеки месец в тях са вписвани тия петстотин долара. Дявол го взел, Зийк, от книжките се вижда, че е получавала парите още от двайсет и четвърта. Първата книжка е открита с четири хилядарки в брой. Значи е получавала тия петстотин долара на месец от колко… от седемнайсет години! Дори през Голямата депресия! — Скай извади документите на колата и ги прегледа. — За последния автомобил — „Десото“, е платила хиляда и двеста долара в брой. — Той ме погледна, — Да го вземат мътните! С толкова мангизи е могла да живее преспокойно и в центъра на града.
— Може да ги е пестяла за нещо. Агаси вдигна рамене.
— За какво?
Отново бръкна в касата, извади зелено пликче и изтръска от него в дланта си малък ключ.
— От банков сейф е — вметнах аз. — Може би там има нещо. В коя банка е?
— „Национална“, клон „Запад“, в Лос Анджелис. Странно е, че липсват важни неща — натърти колегата. — Няма акт за раждане. Няма и завещание.
— Деветдесет и осем бона и няма завещание? Ама че работа!
— Да, бе. А инак е била много подредена жена. Всички квитанции, всички документи, които е получавала, са тук. Но няма завещание и акт за раждане.
— Видя ли в дамската чанта?
— Изпразних я. Обичайните женски дрънкулки, портмоне, ключове от кола. В портмонето имаше осемнайсет долара. Ако се вярва на шофьорската й книжка, е родена на 14 април 1894 година. Току-що е навършила четирийсет и седем години. Толкоз, нищо повече.
Извадих кесията с тютюна, свих си цигара, запалих я, дръпнах дълбоко от дима и чак тогава казах:
— Знаеш ли кой ще прилапа всичко това тук заедно със спестяванията в книжката, ако наистина няма наследник?
— Щатът.
— Точно така.
— Не е справедливо.
— Кой е казал, че животът е справедлив?
Скай ми връчи изрезка от вестник „Таймс“. Снимка върху две колонки, забутана върху икономическата страница — на нея се виждаха няколко жени и един мъж, наобиколили нисичка възпълна брюнетка, която се усмихваше плахо. От краткия текст към нея се разбираше, че госпожа Виленски е ознаменувала щестнаисетгодишния си юбилей в данъчната служба на Лос Анджелис. Беше отпреди месец и три седмици.
— Друго няма ли? Агаси поклати глава.
— В цялата къща няма нищо лично освен това. Докато беше у съседите, претършувах всички дрешници и чекмеджета. Нищо.
— Изплатени къща и кола, близо сто бона в банката, а няма завещание.
Известно време мълчах, само пушех и наведен назад, запращах кълбетата дим към тавана. После преместих поглед надолу, към вносните банкови бележки, прихванати с кламер, и ги взех. Точно тогава ми хрумна нещо. Скочих и отидох в спалнята.
— Не си ли забелязал нещо доста странно? — попитах аз Стай, когато се върнах в дневната.
— Ако не броим малкото състояние в банката ли?
— Снимки — натъртих аз. — Ако изключим изрезката от вестник, няма снимки на никого. На самата жена, на мъжа и, на семейството. Нищо.
Скай ме погледна недоумяващо.
— Дори снимката й във вестника е доста размазана и неясна. Жената не гледа към фотоапарата. Забила е надолу очи.
Върнах се в банята, погледнах откачената полица, представих си трупа.
Много притеснителна и свенлива жена. Жена без биография от близо двайсет години. Никакви семейни снимки, няма дори фотография на покойния й съпруг. Няма и сватбена снимка, снимки от излети до Големия каньон. За кого тогава е спестявала парите?
Присви ме под лъжичката.
— Ами семейство Кларк? — попитах аз. — Кой?
— Съседите.
— Какво съседите?
— Близко е до ума, че щом е нямала роднини, Върна ще остави нещичко на най-добрите си приятели.
Той помисли малко и кимна.
— Или на кучето — допълних аз.
— И куче ли има?
— В задния двор, гризе кокал.
— И какво ще стане с него?
— Отива в приют за бездомни псета.
— Гадна работа.
— Ти искаш ли куче?
— Имам три деца, златна рибка, две канарчета и дашхунд, който мрази непознатите. Ами ти?
— Живея сам, хазяинът ми е забранил да държа домашни любимци.
— Лошо, Значи кучето отива в приют. И какво ще правим сега?
— Виж, не знаем нищичко за жената до 1924 година, когато се е преместила тук — отвърнах аз. — Семейство Кларк твърди, че била дошла някъде от Тексас. На шофьорската и книжка пише, че е на четирийсет и седем години. Не се е пръкнала от нищото преди седемнайсет години. Къде, дявол го взел, е прекарала първите трийсет години от живота си?