— В тая къща не открих нищо, което да дава отговор на въпроса ти.
— Нека запечатат къщата. И никой да не влиза.
— Я не се занасяй, Зийк!
— Утре поемам банката — ще проверя кой е провеждал всеки месец парите, ще надзърна и в сейфа, може там да има завещание: Ти пък виж дали някой не знае нещичко за миналото й. Нищо чудно да открием все пак жив роднина. После отскочи и до Пътната полиция, може би там ще има някакви сведения за нея.
Скай поклати глава и завъртя очи.
— Какво те прихваща бе, човек?
— Нищо не ме прихваща. Просто съм предпазлив.
— Предпазлив бил — повтори той унило, — И защо?
— Такава ни е работата, Скай. Длъжни сме да бъдем предпазливи.
Той изръмжа и се изправи.
— Ще сложа човек пред вратата.
— До аутопсията.
— Дадено.
— Тази жена не е искала да се знае коя е била. Дай да проверим защо. Ще взема всичко, с което разполагаме, и щом се прибера, ще го прегледам и ще го обобщя.
— Ами съседите? Дали да не ги поразпитаме още веднъж?
— После. Нека първо да видим какво ще открием. То може би ще опресни паметта им. Ще заключа къщата. Ти отнеси сейфа в колата. Знам, не понасяш тая смрад.
— Зий, ти си истинско съкровище.
— Цена нямам.
— И ще спрем да похапнем някъде, нали? Умирам от глад.
— Ти вечно умираш от глад.
— Ям за трима.
Затворих и заключих прозорците, после отидох при задната врата и надзърнах навън. Още щом я отворих, и Розичка се вторачи в мен.
— Сигурно още е гладен — рече госпожа Кларк. Седеше на задната веранда и отпиваше от поредната чаша уиски с газирана вода. Мъжът и се беше разположил до нея на люлката и смучеше бира. — Купичката му е под стълбите. Върна я оставя там, в случай че през деня кучето огладнее.
— Да не сте му ангел пазител?
— Все някой трябва да се погрижи за него.
— Това псе яде повече и от мен. Между другото, намират ли ви се снимки на Върна?
— В това отношение си беше особнячка. Мразеше да я снимат.
Взех купичката, върнах се в кухнята, отворих консерва кучешка храна и я дадох на псето. То я изгьлта наведнъж. После погледна към вратата. На кукичката до нея бе окачена каишката.
— Хайде, от мен да мине — въздъхнах аз.
Вързах му каишката, извадих от хладилника останалите кокали, пъхнах в джобовете си две-три консерви кучешка храна, взех изпод изтривалката ключа от входната врата, заключих я и отидох при автомобила. Отворих вратата и кучето не чака да го каня — тутакси се метна на задната седалка. Седнах зад волана. Агаси не каза нищо, докато не стигнахме следващата пресечка.
— Това пък какво е?
— Кучешки кокали.
— Е, не съм чак толкова гладен.
— А аз си мислех, Агаси, че ще изядеш всичко, което ти се изпречи пред очите.
— „Оставих кокалите за Херни Джоунс, понеже Хенри месо не яде“ — затананика той един стар блус.
— „Месо не яде, яйца предпочита“ — довърших аз вместо него.
Известно време мълчахме. Агаси погледна кучето.
— Мислех, че ще го водим в приюта за бездомни псета.
— Ще оставим за утре. — Аха.
Отново мълчание.
— И как се казва проклетото куче?
— Мърляч — отвърнах аз.
3.
Живеех на авеню „Баркър“, тиха улица недалеч от булевард „Сънсет“, при Ла Мирадо. Не я бяха асфалтирали още от 1936 година, но аз се бях научил да маневрирам и да заобикалям дупките и стигнах до алеята, която водеше право до входната ми врата, без да счупя оста. Нямах гараж. Отстрани на циментираната пътека се мъдреше нисък стълб с ръждясала ламаринена пощенска кутия, под прозорците имаше два — три потънали в прахоляк олеандъра, до улицата пък растеше кипарис. Моравата отпред изглеждаше доста прилично. На десетина дни едно от съседчетата получаваше от мен трийсет цента, за да я окоси.
Живеех в, общо взето, приличен квартал, но без отчаяното усещане за споделена гордост, каквото витаеше в Пасифик Медоус. Никой не се пънеше да направи впечатление на никого. Хората си гледаха работата и нямаше да ти обърнат внимание, дори и да си падаш ексцентрик и решиш да си задръстиш двора с фигури на екзотични птици от кървавочервена пластмаса или си циментираш моравата и я боядисаш тревистозелено.
Реших, че Розичка трябва да си смени името, ето защо се запретнах да програмирам наново кучето и оттук нататък да го наричам Мърляч. Когато бях малък, първото ми куче беше дребничко и бяло, с черно петно около едното око. Кръстих го Пухчо. Но майка ми вечно му намираше кусури. „Грехота е кучето да препикава всички дървета наоколо“, или „Грехота е да издава такива звуци, докато лочи вода.“ Каквото и да направеше Пухчо, все беше грехота и накрая клетото псе започна да от говаря не на „Пухчо“, а на „Грехота“. Живя тринайсет години и почти през целия си живот се казваше „Грехота“.