Отворих прозорците, за да проветря, и пуснах Розичка в задния двор. Наемателят преди мен имал кучета, и затова дворът беше опасан с ограда. Освен това кучетата го бяха разровили така, сякаш там е вилняла цяла орда археолози, с което пък се обясняваше забраната, издадена от хазяина, да не вкарвам в къщата му домашни любимци. Той се бе опитал криво-ляво да поизравни двора, беше хвърлил и малко райграс, сега обаче имаше повече бурени, отколкото трева. В дъното се зеленееха няколко храста и юка, тъкмо Розичка да има къде да пишка.
Мен ме нямаше никакъв в поддържането на морави. Не обичах да ги подравнявам, не обичах и да ги поливам. Не обичах да се излежавам на шезлонг насред моравата и да чета долнопробни романчета. Така че задният ми двор приличаше на изоставено бойно поле.
Пуснах Мърляч и той начаса си беляза юката, храстите и всичко останало в двора, което беше по-високо от педя.
Отидох в кабинета, оставих куфарчето върху масата и изпразних съдържанието му, след което подредих книжата на купчинки, върнах се в хола и сложих върху грамофона десет случайно подбрани плочи. Първа гръмна „Вчера пратих да те повикат, а ти вече си тук“ на Бейси. От песента кръвта ми кипна, затова отидох в кухнята, сипах си уиски и пуснах бучка лед. Върнах се в кабинета и се заех да подреждам пощенските записи и вносните бележки, после ги описах по банки и дати върху черната дъска и затърсих някаква последователност. Нямаше за какво да се заловя. Все едно се опитвах да изсвиря мелодия на пиано, което е без черни клавиши.
Затова реших да продължа на другия ден, взех си горещ душ, поръсих се с малко талк, сложих си долнището на копринената пижама и отидох в хола. Розичка се беше разположил точно пред грамофона и отметнал глава, слушаше „Китайчето“ на Бени Гудман. Изглеждаше досущ умното бяло кученце върху емблемата на Американското радиосдружение, което обаче е пораснало и се е превърнало с едра космата грозотия.
Изключих грамофона, заключих вратите, угасих осветлението и си легнах. Розичка дойде при леглото, погледа ме, после направи кръгче, все едно си гони в забавен каданс опашката, просна се на пода и захърка.
След около минута угасих нощната лампа и се наканих да спя. Усетих как кучето припълзява до леглото и се катери на него. Направи го много плахо и предпазливо. Първо едната лапа, после втората, после и задните крака, после плъзна тяло по завивките. Отне му цели пет минути да осъществи пътешествието. Накрая пак направи малкото си кръгче и легна. Намести се, въздъхна и заспа.
Захърка.
4.
Събудих се от дълбокия сън. Розичка дращеше по задната врата. След миг влезе в спалнята, клекна до леглото и ми изръмжа. Отворих едно око и зяпнах псето.
— Никога ли не лаеш, Мърляч? — попитах го аз. Изприпках бос до кухнята, пуснах го и оставих вратата открехната, после го нахраних и му сипах водичка. Отидох в банята, избръснах се, ваех си душ и си облякох тъмния костюм, който слагам, ако ми предстои да разговарям със симпатични, свестни хора, които са готови да съдействат на пазителите на закона и обикновено ти казват повече, отколкото искаш да научиш. Не се налага да прибягваш до мускули и бухалки.
Изсипах още една консерва кучешка храна в чинийката на Розичка, напълних отново купичката с вода и ги изнесох навън, в пещеричката под нишата.
Кучето наблюдаваше всяко мое движение и когато пак се отправих към къщата, ме съпроводи с поглед чак до вратата.
— Опитай се да не лаеш и да не вдигаш врява — заръчах му аз. — Посвети деня на това да свикваш с „Мърляч“.
След четвърт час вече натисках клаксона през къщата на Скай. Всеки ден минавам да го взема. Той има нов плимът, но жена му Клер кара с автомобила децата на училище, ходи на пазар и прави каквото там правят по цял ден жените, та останалите в семейството да се чувстват добре.
Петгодишната ми таратайка плачеше за нови амортисьори, вентилаторът квичеше като прасе, което водят на заколение, налагаше се да стоя прав върху спирачките, за да намаля скоростта, което си беше цял подвиг. Изтиквах цялата предна седалка назад, та да се вмести едрото туловище на Агаси, и стигах педалите едва ли не с върховете на пръстите. Върху тапицерията на седалката до шофьора се мъдреше дупка, която бях скрил със сияя броднрана възглавннчка с две — три палмички, между които с жълти букви пишеше:
„Добре дошли в Сан Диего“. Колата ми вонеше на старо, на някаква смесица между бензин, смазка, долнопробна храна, закупена по разни закусвални, и на пепелник, който не е изпразван още от времето, когато Хитлер е продавал по улиците на Виена рисувани на ръка пощенски картички. Но ми вършеше работа, а това бе най-важното.