Свалих си бомбето и отидох в дъното, при жената с червената роза. На картончето с името и пишеше, че се казва Ейми Шийн и е изпълнителен секретар, а на вратата зад нея се мъдреше табела, от която разбрах, че това е кабинетът на Руфъс Съдърлаад, директор.
— Добро утро, госпожо Шийн — поздравих аз и и показах полицейската значка. — Сержант Банън от Полицейското управление на Лос Анджелис. Господин Съдърланд свободен ли е?
Щом видя значката, жената трепна разтревожена, но бързо се окопити и се усмихна.
— Какво да му предам, защо го търсите? — попита ме любезно.
— По рутинен въпрос — отвърнах и аз. — Нищо сериозно. Не е извършено престъпление.
— Слава Богу! — възкликна тя и влезе в кабинета.
Стоя вътре около минута, после отново се появи и както стоеше на прага, ми махна да вляза.
— Господин Съдърланд, това е лейтенант Банън от Полицейското управление.
— Сержант съм — поправих я аз. — Все пак благодаря за повишението.
Съдърланд се усмихна иззад писалището от тиково дърво, което по размери не беше чак колкото баскетболно игрище, затова пък бе точно толкова празно: кожена поставка за попивателни, писалка и молив и телефон. Зад бюрото имаше две големи оригинални рисунки на Одъбон5, сложени в рамки. На едната беше изобразен орел. Другата птица не познах, но беше червено-черна и значително по-дребна. Зад директора, на шкафа в същия стил, както и писалището, имаше десетииа снимки в рамки с какви ли не размери — все семейни. Ако не броим тях, помещението беше безлично като формуляр.
Съдърланд беше висок, снажен мъж в син летен костюм с бяла кърпичка в горното външно джобче. Прошарената му коса бе въздълга за банкер, мъжът беше със загар, какъвто имат хората, играещи често тенис, безупречно поддържани нокти и кафяви очи, носеше очила с телени рамки.
— Руфъс Съдърланд — представи се той и ми протегна ръка.
Здрависахме се и аз седнах на стола, който банкерът ми посочи. От ръкостискането усетих, че мъжът срещу мен е притеснен.
— Дано не е нещо сериозно — подхвана той. — Дъщеря ми… — Не, не се притеснявайте, няма нищо общо с нея — прекъснах го аз. — Става дума за една ваша клиентка, Върна Виленски.
Като че ли му поолекна. После:
— Да не й се е случило нещо?
Новината очевидно още не бе стигнала в банката.
— Неприятно ми е да ви го съобщя — подхванах аз, — но госпожа Виленски е мъртва. Битова злополука.
— Божичко! — възкликна банкерът и изправи гръб, както седеше на стола. — Какво е станало?
Съобщих му точно толкова, колкото бе нужно, без да се впускам в зловещи подробности от рода на издути лица под водата в пълната вана. Личеше си, че мъжът се е разстроил от вестта.
— Беше сред най-надеждните ни вложители, наистина бе много вярна на банката — натърти Съдърланд. — Отбиваше се един път месечно да си прегледа извлечението. Веднъж не се е оплакала. Мила жена, но ето, ней върви. Сигурно сте чули за мъжа й.
Кимнах.
— Запознат ли сте със сметката й, господин Съдърланд?
— Не бих казал. Точно толкова, колкото и със сметките на другите клиенти. С нея се занимаваха касиерките и секретарките. Но Върна не пропускаше да се отбие, за да ме поздрави. Винаги идваше с кучето си, едро такова. — Той се наведе напред, в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. — Казва се Розичка, представяте ли си!
— Познаваме се с псето — усмихнах се аз.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Вдигнах куфарчето, сложих го на ъгъла на масивното бюро и го отворих с рязко движение.
— Намерихме в писалището й тези книжа. Предимно банкови документи. Притежавала е доста голяма сума на влог, а не успяхме да открием завещание.
— Божичко! — възкликна банкерът. — Направо не мога да повярвам.
— Както личи, и тя, и Франк Виленски са били единствени деца. Ще ми се да открия някакви наследници, докато щатът не е сложил ръка върху всичко, което тя е оставила: спестяванията, които е правила през целия си живот, къщата, колата, всичко.
— Много мило от ваша страна.
— Доколкото разбрах, е дошла от Тексас.
— Не съм сигурен. По онова време директор на банката е бил баща ми. Било е някъде в началото на двайсетте. Баща ми почина преди няколко години и оттогава Мили… госпожица Харингтън… пое делата на Върна Виленски.
— Ето как стоят нещата—натъртих аз. — Покойната е натрупала доста голяма сума от банкови преводи по петстотин долара, постъпвали всеки месец. Не открихме обаче нищо, което да ни подскаже откъде са идвали парите. Дано банката ви помогне. Може дай ги е пращал някой роднина. Дали ще бъде възможно да прегледаме движението на сметката и да видим банковите преводи?
5
Джон Джеймс Одъбон (1785–1851), американски естествоизпитател, писател и художник, рисувал главно птиците в Северна Америка, — Б. пр.