Банкерът започна да нервничи. Потърка брадичка и се прокашля.
— Това, разбира се, е поверително. Имате ли съдебна заповед? — попита той плахо, сякаш не беше сигурен в себе си.
— Бих могъл да извадя заповед, но предвид внезапната смърт на госпожа Виленски и съвсем реалната опасност щатът да предяви претенции към наследството се надявах да направим проверката още сега. Мисля, че е за предпочитане пред това онези приятелчета от щатската управа да ви се изтърсят и да размахат призовки под носа на всички служители. Не се славят като особено възпитани.
— Ясно.
— Единственото, което искам, е да прегледам книжата и да видя дали там има имена, адреси, нещичко, за което да се заловим. Колкото до дискретността, не се безпокойте, гроб съм. Няма да отнеме повече от час — два.
Банкерът явно се притесняваше, че заобикаляме съда. За да го успокоя, извадих полицейската значка и документите си за самоличност и ги сложих пред него. Той им хвърли един поглед, сетне отметна рязко глава.
— Отдел „Убийства“ ли? — възкликна. Усмихнах му се възможно най-ведро.
— Такъв е редът, господин Съдърланд. Длъжни сме да разследваме всяка смърт, на която не е присъствал никой. Жената е била мъртва от близо денонощие, когато съседката я е открила.
— Ясно — повтори банкерът.
Свали очилата, сгъна ги и почука с тях по писалището, сетне се пресегна под плота и натисна някакъв бутон.
След миг през страничната врата влезе красива жена. Беше висока — към метър и шейсет и осем, някъде към трийсетте, с гарвановочерна коса до раменете, строги черни вежди, сиви очи и крака за милион долара, скрити под чиста коприна — най-малкото от коленете надолу. Беше облечена в скъпо антрацитеносиво сако с двуредно закопчаване, върху ревера на което проблясваше делфинче от диаманти и рубини, и седефенобяла блуза от коприна и дантела с висока яка. Беше изпъната като струна. Самото въплъщение на елегантността. И като шефа си имаше силен загар — и той за милион долара.
— Милисънт, това е сержант Баниън от полицейското управление. А това, сержанте, е нашата заместник-директорка. — Милисънт Харингтън.
— Казвам се Банън, без „и“ — поправих го аз и поех ръката на жената.
Имаше желязна хватка, явно бе добра на тенис, и усмивка, за каквато повечето жени биха извършили убийство. Никога досега не бях стоял толкова близо до аристократка, ако не се брои оня случай отпреди година-две, когато на една премиера в „Громан“ докоснах случайно ръката на Катрин Хепбърн. Тя, беше звездата във филма. Аз пък бях охрана — колкото да си докарам допълнително след работа някой долар.
Ето, и сега умът ми заработи извънредно. Жената имаше същия загар, както Съдърланд, чорапите й струваха повече от всичките ми дрехи, взети заедно, а брошката върху ревера й очевидно беше от „Тифани“. Освен всичко друго беше и заместник — директорка. Понякога ми ставаше неприятно да съм ченге.
— Имам лоши новини — подхвана Съдърланд. — Починала е Върна Виленски.
Жената реагира мигновено — беше потресена. Ахна от изненада и долепи пръстите на едната си ръка до устните. Очите й се разшириха, сетне в тях избиха сълзи. Жената седна, допряла колене, и сякаш се смали в дрехите. Съдърланд извади от горния джоб на сакото си носна кърпа и и я подаде.
— Извинявай, че бях толкова рязък — пророни той и седна на стола зад писалището.
Жената пак изправи гръб.
— Какво се е случило? — попита, след като си избърса очите.
— Подхлъзнала се е във ваната и се е удавила — обясних аз. — Сигурен съм, че не се е мъчила. Станало е мигновено.
— Клетата Върна — простена тя покрусена. — Много и се насъбра. Първо Франк, а сега и това.
— Не е оставила завещание — намеси се отново Съдърланд. — Сержант Баниън се надява да открием в документацията нещо, което да го отведе при роднини, при законен наследник. Помогни му, ако обичаш. Направи всичко, каквото трябва.
Не го поправих — щом толкова настояваше да произнася името ми с „и“, така да бъде.
— Разбира се — отвърна жената и остави в края на писалището носната кърпа на Съдърланд.
— Благодаря ви много — рекох, сетне му стиснах ръката и отидох о госпожица Харингтън в нейния кабинет.
— Тук е малко задушно — рече тя. — Дали да не отворим прозореца?
Плъзвах едното крило и погледнах към паркинга зад сградата. При задния вход бяха спрени два автомобила, сребрист ролс-ройс и жълт кабриолет „Пиърс-Ароу“ с кожени седалки с цвета на небето в ясен ден.