Выбрать главу

Това допълваше картинката, както всъщност и кабинетът с бледожълтите копринени завеси и небесносиния килим, толкова дебел, че ме гъделичкаше по глезените. Много тежкарско, помислих си. Страхотна мацка, кабинет за един милион долара, кабриолет „Пиърс-Ароу“. Съдърланд не се скъпеше за тази жена, осигуряваше й стил.

Огледах картините по стените, старинните мебели, вградения радиопарат марка „Мюлер“. Върху писалището имаше голяма снимка в рамка от чисто сребро, обърната с опакото към мен, и рисувана на ръка изискана купа за моливи, сякаш дар не от друг, а от самия крал на Англия.

— Много внушително — отбелязах аз.

Жената беше и умна. Присви едва доловимо очи и в крайчеца на устните й се мярна нещо като подигравателна усмивчица.

„Досети се — рекох си аз. — Надуши, че я оглеждам. Я да не се отплесвам и да си гледам работата!“

Жената вдигна слушалката на белия телефон, набра някакъв номер и каза:

— Джейн, донеси ми, ако обичаш, папката на Виленски… да, всичко. — Сетне затвори. — И така, сержант Банън, какво точно търсите?

Реших да не увъртам.

— Както знаете, щатът ще прибере всичко, ако не успеем да открием законен наследник. Госпожа Виленски е имала в спестовната си книжка близо сто бон… сто хиляди долара, почти цялата сума се е натрупала от банкови преводи, постъпвали всеки месец.

В кабинета влезе Джейн, плаха млада жена с мръсноруса коса — носеше обемиста папка, която остави в края на писалището, после си излезе, без да каже дума.

— Петстотин долара — кимва заместник-директорката.

— Надявах се банковите преводи да ни наведат на някаква следа. Пазите ги, нали?

— Не, след като ги осребрим, се връщат в другата банка. Е, правим фотокопия, но се съмнявам, че те ще ви помогнат.

— Защо?

— Защото на тях няма имена, посочена е само банката, която е направила превода.

Бях видимо разочарован.

— Може ли все пак да ги погледнем? — попитах аз.

— Всичките ли?

— Извинявайте, знам, че сте ужасно заета, но понякога и най-дребното нещо… — млъкнах аз насред изречението и свих рамене.

— Още от самото начало ли? Кимнах.

— Мисля, че са започнали да постъпват през двайсет и четвърта.

Наведох се да взема куфарчето и сакото ми се разтвори. Докато сядах, забелязах, че жената е вперила поглед в лугера под мишницата ми.

— По-спокойна ли ще се чувствате, ако го прибера в джоба?

— Извинявайте. Свикнала съм с оръжия, членувам в стрелкови клуб „Бел Еър“. Ала съм виждала да носят оръжие така само по гангстерските филми. Не е необходимо да го прибирате заради мен.

Отворих куфарчето и и показах съдържанието.

— Книжата бяха в каса в къщата на Виленски. Банкови извлечения и преводи още от средата на двайсетте. Имаше и други документи — за колата и къщата, квитанцията от продажбата на автосервиза на Франк Виленски, но не и акт за раждане и завещание. Вижда ми се странно за човек, който е толкова…

— Толкова подреден ли?

— Точно така, подреден.

— Значи искате да видите копията на оригиналните банкови преводи и вносни бележки.

— Да, ако може.

През следващия час — час и нещо преглеждахме книжата и аз си водех бележки. След като приключихме, разполагах със списък на всички банкови преводи и вносни бележки чак до първата вноска от четири хиляди долара. По едно време мастилото в писалката ми „Паркер“ свърши и жената ми подаде златната си писалка, на която не бе отбелязана марка. Чак ме досрамя, задето оставям отпечатъци по нея.

— Какво ще кажете за кратка почивка? — рече накрая тя. — Кафе?

— Ще ви бъда признателен.

Жената отиде при стената зад писалището и приплъзна една от вратичките. Отзад имаше включен на най-слабото котлон с кафеник върху него и хладилник. Заместник — директорката наля кафе в две чашки от костен порцелан и ги сложи върху чинийките към тях.

— Как го пиете?

— С две захарчета, калка мляко.

Тя пусна в една от чашите две бучки захар и извади от хладилника шиша истинска сметана.

— Нали не възразявате да ви сложа сметана? Не обичам мляко.

— Дайте ми направо сметаната, ще мина и без кафе. Младата жена се засмя от все сърце.

— Доста добре сте се уредили — подметнах аз. — Всички ли заместник — директори имат такива лъскави кабинети? Тя обърна към мен снимката в рамка. На нея беше заедно със Съдърланд, и двамата бяха в тенисекипи. Той я беше прегърнал през кръста.

— Само ако играеш тенис с шефа — вметна жената.

— O! — беше единственото, което се сетих да кажа.

— Е, не е зле и шефът да ти е баща. Замалко да си глътна езика.

— Доста се забавлявах, докато ви наблюдавах как си правите разни заключения — усмихна се жената и се облегна на стола. — Винаги ли сте толкова припрян с изводите?