Усетих как се изчервявам като рак.
— Надявам се, че не — отвърнах. — В противен случай доста невинни хора ще търкат сега наровете.
Тя понаведе глава.
— Вижте какво, извинявайте, задето си помислих разни работи. Никога не съм виждал началничка с такъв внушителен кабинет. Или с такива дрехи.
— Е, засега началничките се броят на пръсти. Но това ще се промени, така че свиквайте.
— Нямам нищо против началничките. — Кимнах към радиоприемника. — Каква музика харесвате, класическа ли?
— Да, класическа.
— Чайковски?
Тя се усмихна, при което отново се почувствах като в небрано лозе.
— Такова впечатление ли оставям? На човек, който слуша Чайковски?
— Кого тогава слушате?
— Всъщност предпочитам Томи Дорси, макар че според мен Милър по става за танци. Й Дюк Елингтън, ако ме свие шапката.
Този път дори не се опитах да прикрия изненадата си.
— Дорси ли? Сигурно сте почитателка и на Синатра?
— На Бъди Рич.
— Значи обичате ударните? — попитах все така, без да крия изумлението си.
— Да, открай време.
— Тогава знаете, че най-добър е Крупа. В сравнение с него Рич сякаш свири не с палки, а с пилешки кости.
Тя се свъси.
— Крупа е техничар. Докато Бъди притежава устрем и хъс и е далеч по-изобретателен.
— Никога не споря с жена, но не сте права.
— Аз пък никога не споря с полицай, но вие не сте прав. Пушеше ми се, та две не виждах, но никъде в помещението нямаше пепелник.
— Знаете ли, ще изляза за две-три минути да запаля една. Нали нямате нищо против?
Тя отвори едно от шкафчетата и извади порцеланова купа, сякаш взета назаем от музей.
— Наистина ли нямате нищо против да тръскам пепелта в тази чудесия? — попитах аз и извадих кесията с тютюна.
— Това е пепелник — поясни жената. — Заповядайте, опитайте една от моите.
Бяха „Шърман Селект“, с два-три сантиметра по-дълги от обикновените цигари и наполовина по-тънки, със златен филтър и светлосиня хартия. Доста скъпички. Златната табакера, в която бяха сложени, струваше повече от къщата на Върна Виленски.
Заместник-директорката се изправи, заобиколи писалището, извади златна запалка „Дънхил“ и ми запали цигарата. Тютюнът беше мек и дъхав, не беше серт като тютюна за лули „Принц Албърт“, от който пушех аз.
— Благодаря.
Дръпнах дълбоко два-три пъти и държах дълго-дълго дима в гърдите си, преди да го издишам.
— С такъв тютюн и три цигари няма да ме заситят — отбелязах аз.
Жената се подсмихна.
— И дядо ми предпочиташе да си свива сам цигарите.
— Аз също. Така имам повече време за мислене, ако разпитвам някой гангстер. Преди да го отведем в задната стаичка и да го наложим с гумения маркуч.
Тя пак се засмя, този път, без да сваля очи от моите.
— Ще се върна за малко към деловите въпроси — казах аз и извадих от джоба на жилетката ключа от банковия сейф. — Възможно ли е да го използваме?
Младата жена дълго гледа ключа. Банковите сейфове са неприкосновени, освен ако, разбира се, в тях не реши да над зърне някой агент на ФБР.
— Мога да извадя и съдебна заповед — допълних аз, — но единственото, което търся, е някаква следа. Надушат ли за какво става въпрос, ония приятелчета от щатската управа ще довтасат веднага.
— Доколкото разбирам, не се погаждате много — много с приятелчетата от щатската управа.
— А, защо, нямам нищо против тях освен в случаи като този. Все някой има право да наследи имуществото на Върна Виленски и си залагам главата, че това не е щат Калифорния.
— Дали не е завещала всичко на кучето? — предположи жената и се сепна. — Майчице, какво ли е станало с Розичка?
— Прибрал съм псето временно, докато издиря роднини на Върна, които да го вземат. Нямах друг избор. Или у нас, или в приюта за бездомни кучета.
— Прибрали сте Розичка?
— Кучето настоя. Предложих да му взема стая в хотел „Бевърли Хилс“, но то предпочете да се мъчи в теснотията при мен.
Тръгнахме по коридора към банковото хранилище. Униформеният от охраната седеше отпред на табуретка и се беше зачел в някакво списание. Щом зърна Милисънт Харингтън, подскочи, все едно го е ухапала бълха по задника.
— Джордж, приятелят ми иска да си види сейфа. Ти си седи и си чети, аз ще го придружа.
— Божичко, госпожице Харингтън, ужасно съжалявам. Днес е един такъв одряман ден…
— Няма да те издам, Джордж, ти също си трай — успокои го младата жена.
Заведе ме в дъното на помещението, където бяха сейфовете от неръждаема стомана, намери върху кукичките съответния ключ и тръгна покрай редиците сейфове, докато откри номера. Пъхна и двата ключа, отвори вратата и извади металния сейф. Беше от възможно най-малките.