— Тук няма нищо особено — отбеляза Милисънт, след като ме отведе в стаичка, за да разгледаме на спокойствие съдържанието.
Пак бях ударил на камък. Само няколко любовни писма, прихванати с червена панделка. Прехвърлих ги бавно. Всичките бяха от Франк, всичките бяха до „Върни, любов моя“: картички по случай рождения й ден, за Коледа, някои, на които просто пишеше, че през деня му е било много мъчно за нея. Франк е бил романтик по душа. Вече разбирах защо след катастрофата на Върна Виленски й е идело да умре.
Последното писмо беше по-различно.
Пликът се беше жлътнал от годините и не бе надписан. Вътре имаше потъмнял лист с излиняло, почти нечетливо мастило. Пишеше само: „Още два дни. Вече не издържам.“ Погледнах и откъм опаката страна, взрях се отново в плика. Нищо.
— Какво ще кажете? — попита жената.
— И аз не знам. Почеркът не е на Франк. Ако се съди по избелялото мастило и всичко останало, писмото е доста старо. Може би преди Франк Върна се е срещала с друг.
— Лорета Кларк сигурно знае. — Съседката ли?
— Идваше понякога заедно с Върна — поясни заместник — директорката. — Симпатична жена. Върна й викаше „сестро“.
— Лорета Кларк ми каза.
В сейфа нямаше нищо друго, което да представлява интерес.
Пъхнах бележката обратно в плика, върнах връзката писма в сейфа, после го сложихме на мястото му.
— Между другото, как е малкото ви име?
— Зийк. Приятелите ме наричат Зий.
— Мен пък Мили.
— Мили Харингтън ли? — вдигнах аз вежди.
— Навремето бях омъжена — веднага след колежа. Сигурно беше нещо като бунт. Баща ми не понасяше мъжа ми. Неговата майка пък не понасяше мен. А и много скоро се оказа, че не сме чак толкова влюбени един в друг. След половин година решихме всеки да си продължи по пътя. Разделихме се като приятели. Не сме делили куклите и парцалките. В началото се срещахме от дъжд на вятър, после изгубихме всякакъв интерес един към друг. Не съм го виждала от две-три години.
— Съжалявам.
— Няма за какво. Ами вие?
— Не съм си и помислял за брак.
— Радвам се, че се запознахме, Зий.
— И аз се радвам, Мили. Върнахме се в кабинета и.
— Жалко, че не открихме нищо — рече тя.
— Е, не бих казал — възразих. — Почти всички банкови записи са от района на Сан Пиетро. Сан Пиетро, Сан Луис Обиспо, Юка Спрингс, един от Мендоса.
Прокарах пръст по списъка и набързо преброих банките в района, откъдето са постъпвали пари. Преводите общо бяха сто деветдесет и шест, включително парите от продажбата на автосервиза на Виленски и първоначалната вноска от четири хиляди долара. Почти две трети от записите бяха изпратени именно от района на Сан Пиетро. Реших вечерта да направя точна сметка.
— Ще ви бъде ли от полза, ако възложа да съставят списък на всички банки в района и на директорите им?
— Ще ми помогнете много.
— Бих могла дори да звънна на някои от директорите и да ги помоля да ви съдействат.
Помислих и реших, че засега ще мина и без това.
— По-добре да ги изненадам.
Мили вдигна телефона, отново се свърза с Джейн и й каза да състави по щатския банков регистър списък на банките.
— Нещо друго? — попита тя.
— Да, има още нещо, което от снощи не ми дава мира. Често ли се случва някой да влезе в банката с четири хилядарки в брой?
— Не много често.
— Представяте ли си жена, донесла в куфара си такава сума чак от Тексас — Върна е разправяла на всички, че е родом оттам.
— Доста необичайно.
— Дори да предположим, че не е пристигнала от Тексас. Това са много пари, даже да ги пренасяш и от съседната улица.
— Така си е.
— Особено пък през двайсет и четвърта, когато жените не са били така…
— Така независими ли?
— Да, независими.
— И на какво ви навежда това?
— Върна може би изобщо не е стъпвала в Тексас. Възможно е да е живяла някъде наблизо, преди да се появи тук и да купи къща?
— Твърде любопитно. И как ще разберете дали е така?
— Нямам представа. Тя пак се засмя.
— Помислете само — подканих аз. — Това е било преди близо двайсет години, някъде по време на Голямата депресия. Банките са се разорявали, жилищните блокове са се опразвали, хората са мрели като мухи. Между другото, в къщата няма нито една снимка. Ако не се брои една изрезка от вестник отпреди няколко седмици. Логично погледнато, човек стига до мисълта, че Върна Хикс — Виленски се е родила именно в онзи ден на двайсет и четвърта година. Тръгна ли да издирвам какъв е бил животът й преди това, сигурно само ще си изгубя времето.
— Значи може просто да забравите за случая.