— Не бих казал, но ако реша да се откажа от разследването, щатът ще прибере цялото имущество.
— Ами Розичка?
— Едно е сигурно. Ония приятелчета от щатската управа ще проявят интерес към всичко друго, но не и към кучето.
— Ще го задържите ли при себе си?
— Хазяинът ми е дал под наем къщата с изричното условие да не вкарвам вътре домашни любимци.
— Защо ли ми се струва, че това не ви притеснява особено?
— Благодаря — рекох аз с усмивка. — Ще го приема като комплимент.
— То си е комплимент.
— А, и още нещо — допълних аз и извадих служебната си визитна картичка. — Обадете ми се, ако ония типове от щатската управа се появят, моля ви! Времето ме притиска, бих искал да знам кога Хрътките са по петите ми.
— Според мен постъпвате много благородно — рече Мили. Пропуснах го покрай ушите си.
— А, да ви предупредя. Ако довтаса само един, на всяка цена поискайте да покаже документ. Опитайте се да запомните името и номера, написани са в горния десен ъгъл. По правилник трябва да се движат по двама. Къща, кола и сто бона — това не е шега работа. Виждал съм хора, извършили убийство за значително по-малко. Току — виж някой се полакомил, знае ли човек!
Драснах в горния край на картичката и домашния си телефон. И аз не знам защо. Всъщност знам. Вях се отдал на мечти.
Жената погледна картичката и почука по нея с нокът. После смени рязко темата.
— Любопитно ми е как се забавлява едно ченге? Ако не броим това, че подслонява бездомни кучета.
— Ходи на кино. От дъжд на вятър и на добър ресторант. Случва се и да поплува в океана. А вие как се забавлявате, ако не броим тениса?
— Обичам да танцувам — отвърна Мили.
— Без майтап! Джитърбъг6 ли?
Явно се шегуваше. Нещо не си я представях да се върти и да подскача по дансинга.
— Че какво друго? А вие танцувате ли? Наведох се през писалището и и прошепнах:
— Нали обещавате, че няма да казвате на никого онова, което ще ви призная?
— Гроб съм.
— Навремето спечелих първа награда на състезание по джитърбъг в „Палейдиъм“. Танцувахме на „Не бъди такава“ в изпълнение на Бени Гудман. Партньорка ми беше Джули Клует. Дадоха ни и по двайсет долара.
— Докато сте учели в гимназията ли? Поклатих глава.
— Преди четири години. Умирах си от страх някой от колегите да не научи. Сега, отида ли там, им казвам, че след работно време съм се хванал охрана.
— Често ли ходите?
— Всеки път, когато свири бигбенд. Рядко танцувам, просто стоя заедно с всички останали и слушам. Следващата седмица и той ще свири там.
— Кой?
— Томи Дорси.
— В „Палейдиъм“?
— Да, заедно с Бъди Рич, Синатра, „Пайд Пайпърс“ и всички останали.
— Никога не съм ходила в „Палейдиъм“ — отбеляза Мили. Прозвуча ми като покана за танц, но и аз не съм вчерашен — направих се на ударен.
— Става много задушно, пълно е с народ.
— Вие ще ходите ли? Усмихнах се.
— Хванал съм се охрана, няма как да не отида. Тя пак се засмя. Помълча и попита:
— А помощници трябват ли ви?
Виж я ти нея! Може да беше всякаква, но със сигурност не беше срамежлива. Сваляше ме жена, чиито цигари струваха повече от колата ми. Запитах се кога ли ще и втръсне.
— Вижте какво, дайте да не си правим илюзии — рекох. — Не мога да различа чиния черен хайвер от купа с овесена каша.
— И какво от това? За пръв път срещам човек, който праща гангстерите да трият наровете. Защо се притеснявате?
Не знаех какво да отговоря, затова просто се взрях в сивите й очи.
— Добре, ако решите, че ви трябва помощник, телефонът ми е В 2578. Ще ви го запиша, няма го в указателя.
— В 2578. Имам памет за такива неща.
— Чудо нечувано! Ченге, което обича кучета и танци и помни телефони.
Извадих кесията с тютюна.
— Искате ли да опитате една от моите? — попитах я. — Аз… всъщност да, защо не?
Свих две цигари, изчаках лепилото да изсъхне и подадох на Мили едната. Тя я запали със златния си „Дънхил“, аз пък запалих моята със „Зипо“-то.
Това е то — направо бяхме родени един за друг.
6.
Срещнахме се със Скай в един ресторант на Ла Сиенега, казваше се „Френското котле“ — доста гръмко име за заведение, където идваха да обядват главно репортери, политици и ченгета. Виж, вечерно време цените бяха далеч по-солени. Ресторантът беше собственост на бивш професионален спортист — Андре Дьокур, навремето многообещаващ боксьор средна категория. Беше красив французин с черна лъскава коса, гръцки нос и зелени очи. Ако се вярва на мълвата, на Андре му предстояло да оспорва титлата с едно кълбо от мускули, същински парен чук, на име Рей Роулс. Всички смятали, че именно Андре ще я грабне, залозите вървели петнайсет към едно за него. Французинът отсъдил, че е крайно време да слезе от ринга, ако не иска да заприлича на Слапси Макси Розенблум, който имал вид на човек, прегазен от автобус, затова изтеглил всичките си спестявания, дал ги на Роулс, за седем рунда го направил на пихтия, после се оттеглил от активния спорт. С печалбата от мача отворил ресторанта, сетне все пак се явил на реванша с Роулс и в третия рунд направо го помлял. Тогава вече наистина се отказал завинаги от бокса. Заведението беше с висок таван и всичко вътре беше от дърво и месинг — такъв ресторант ще си направи по-скоро някой богаташ от Денвър, развъждащ едър рогат добитък, отколкото поамериканчен французин. Покрай стените имаше сепарета, масите в средата бяха отделени една от друга с високи прегради от гравирано стъкло, които изглеждаха много скъпи и изискани, но бяха наслагани главно за да създават усещането за усамотеност. Когато разговарят, журналистите и политиците предпочитат да го правят далеч от чуждите уши. На ченгетата им е все тая, понеже нямат какво толкова да си говорят. Заведението отваряше в седем сутринта и затваряше в единайсет вечерта. За закуска човек можеше да си поръча страхотни яйца на очи — направо да си оближеш пръстите, а на обед менюто със сандвичите бе дълго цели две страници. Не ми беше по джоба да вечерям тук. Ако наистина исках да се изръся с такава тлъста сума колкото за една вечеря, щях да отида в „Чейзънс“. Но и там не бях стъпвал.