Андре не мърдаше от заведението, седеше в малко сепаре за двама, съвсем близо до касовия апарат. Задължително беше облечен в смокинг. Дори в седем сутринта. Сменяше са бялата риза по три пъти на ден и носеше много изискан, едва доловим парфюм, от който забравяхме, че навремето си е вадел хляба с много пот и с десни ъперкъти. На закуска и обяд разрешаваше да се храниш и на вересия, което не бе особено разумно, понеже журналистите, политиците и ченгетата не се славят като хора, конто обичат да си плащат вересиите. Журналистите и ченгетата — защото не печелят много, а политиците, защото си умират да бъркат в кацата с меда, пък и кой ще седне да съди кмета или някой член на Градския съвет за това, че е забравил да плати една — две сметки!
Още щом влязох в ресторанта, Андре стана и ме озари с усмивка за петдесет долара.
— Зий! — рече ми. — Bonjour7! Скай вече е тук. Ей там в ъгъла, при прозореца.
Заведе ме на масата, връчи ми листа с менюто в кожена подвързия, дебело колкото Атласа на света на Ранд Макноли, и се оттегли на поста си.
Скай лапаше като невидял голямо парче пай със сметана по бостънски — така моят колега си представяше ордьовъра.
— Защо вечно си ядеш обяда отзад напред? — попитах аз.
— Защото не обичам да започвам с купа треволяци, из които плава домат.
Келнерът дойде при нас и аз си поръчах телешко задушено с ръжен хляб и кока-кола.
— Извинявай, че закъснях — подхванах. — Сприятелих се с един човек.
— С мъж или с жена?
— С жена.
— Добре ли изглежда?
— Само да я видиш, и ченето ти ще удари пода. Колегата кимна одобрително.
— Богата ли е?
— Татко й е собственик на банката, а тя се шири в кабинет, за какъвто би и завидила и Мария-Антоанета.
Скай грейна похотливо.
— Какво! Май чувам Менделсон?
— То се знае, Агаси, какво друго да чуваш? Запознах се с нея преди три часа и и свих цигарка. Това днес ми беше коронният номер. Една от нейните цигари струва повече от колата ми.
— Което прави колко — трийсет или четирийсет цента?
— Много смешно, няма що. Казвай сега какво свърши днес. Той си дояде пая и изтика встрани чинията досущ хлапе, което току-що е изяло чиния варени зеленчуци.
— Не открих кой знае какво за госпожата. Така и не разбрах каква е била — подхвана Скай. — Затова пък разбрах каква не е била. Не остана никой, с когото да не съм разговарял в данъчното управление. Разправяла е на всички, че е от Тексас. На един е казвала, че е от Уейко, на друг — че е от Сан Антон, трети пък знае, че е от Далас, по едно време се появи и Уичита Фолс. Винаги съм мислел, че е в Канзас. Появила се е в началото на двайсет и четвърта като Върна Хикс. Избягвала е да говори за личния си живот. Никой не е подозирал, че излиза с Виленски, докато двамата не се оженили. Никой не е стъпвал в къщата и, малцина дори знаеха в кой квартал се намира. В работата е била безупречна, не е отсъствала и ден. Както се изрази шефът и, образцова служителка. Няколко пъти са й предлагали да я повишат, но тя неизменно е отказвала.
— Защо да се нагърбва с излишни отговорности! При тия пет стотака, които са влизали в сметката и всеки Божн месец, парите едва ли са я вълнували.