— И аз си помислих същото. Въпреки това после се върнах в управлението и звъннах в Службите за регистрация на гражданите в Уейко, Сан Антон, Далас и Уичита Фолс, проверих и в щатската служба на Тексас. И знаеш лн какво?
— Знам. Не са и чували за такава жена.
— Браво на теб, позна. От Пътната полиция тук казват, че първо е посочила адрес на Хайланд. Проверих го. На въпросната улица няма и никога не е имало такъв номер. Когато си е подновявала шофьорската книжка, е вписала друг адрес — вече в Медоус. Колегите не проверяват такива неща, освен ако не е извършено тежко нарушение.
— С други думи, до двайсет и четвърта година не е съществувала жена на име Върна Хикс.
— Точно така.
— Защо ли не съм изненадан?
— Но защо се е появила точно тогава сякаш от дън земя?
— Защото е трябвало да има някаква самоличност. Очевидно е решила да се установи тук, Лошото е, че би могла да е отвсякъде, няма да се учудя, ако е излъгала и за възрастта си.
Келнерът ни донесе поръчката и Скай се нахвърли да яде.
— Твой ред е — рече той. — Откри ли нещо?
— Смятам да опиша всичко върху дъската. Банковите преводи са постъпвали от различни банки. Два — три дори са оттук, от Лос Анджелис. Но повечето май са дошли от района около Сан Пиетро.
При името „Сан Пиетро“ Скай вдигна рязко глава и ме погледна.
— Та това е територията на Кълан — възкликна той.
— Кълан ли? Дето се кандидатира за губернатор?
— Още не го е обявил официално. Очаква се да го направи всеки момент. Ще се състезава с Клод Остърфелт и Доминик Белини.
— Четох нещо във вестника, но не му обърнах внимание. Кой изобщо е чувал за тоя Кълан?
— Миналата седмица „Таймс“ пусна голям материал за него. Герой от Първата световна война. Страшилище за бандитите и гангстерите. Прочистил е града от тях, който преди години се е казвал Еврика, свърталище на комарджии, порок и проституция. По време на сухия режим там преспокойно си могъл да си купиш пиене. Шериф е бил Бък Толман, славел се е с точния си мерник. Сто на сто си чувал за него. Това обаче е било отдавна. Вече е минало. Май му теглиха куршума в някакъв публичен дом, нали?
— Нещо от тоя род. Но мисля да отскоча до Сан Пиетро. Ей го къде е, на някакви си сто и петдесет километра.
— В банките, Зий, няма да ти кажат нищо. Това са поверителни сведения.
— Да де, но днес сутринта се справих блестящо.
— Само защото си свил на госпожица Паралийката цигара и си и показал патлака. — Известно време Скай мисли, сетне добави: — Явно си надушил нещо.
— Не бих казал.
— Аз съм ти колега, работим заедно. Според теб това не е никаква битова злополука, нали?
— Не ми се вярва госпожа Виленски да е прибирала толкова години по пет стотака на месец, а после да се е подхлъзнала във ваната и да се е сварила. Не съм сигурен, но ми се струва, че следата води към Сан Пиетро.
— Мориарити ще ти се изсмее в лицето и ще те изрита от отдела.
— Е, от опит не боли.
— Шефът ще получи удар.
— Не бой се, ще му обясня как стоят нещата.
— Кълан е костелив орех, Зий. Свих рамене.
— И двамата сме пазители на закона. Може би ще се сработим.
— Да бе, как ли не. Когато цъфнат налъмите.
7.
Отново се разделихме. Скай се запъти към пресцентъра, при криминалните репортери, да види дали някои от ветераните не знаят за Сан Пиетро нещичко, което не се е появявало във вестниците. Те винаги си имаха нещо в запас. Нещо, което, макар да е било само слух, все пак е съдържало и зрънце истина. Нещо, което не са могли да потвърдят с факти. Не беше изключено някой от тях да е работил с редактор, съден навремето за клевета, и оттогава наплашен да пуска материал, който да не е подкрепен със снимки и да не е потвърден от три независими източника. Скай знаеше как да измъква тайни от журналистите. Беше вършил всичко това седем години по-дълго от мен. Появяваше се с половинка уиски в джоба, пускаше някоя и друга шега, подмяташе някой неизползваем за репортерите слух, после уж между другото подхващаше темата и вадеше шишето.
— Какво търсим? — попита ме той, преди да се разделим.
— И аз не знам — признах си най-чистосърдечно. — Все може да изскочи нещо.
— Станало е кога… преди седемнайсет години. Единственото, което знаем, е, че много преди госпожата да се появи в Пасифик Медоус, някой и е превеждал всеки месец пари.
— Така си е, няма за какво да се заловим — съгласих се аз. — Но си струва да загубим час-два. Ами ако в началото на двайсетте там се е случило нещо, някакъв скандал, който за Лос Анджелис е бил безинтересен и никой не е искал да си хаби мастилото за него? Нещо, за което да се заловя. С тоя списък на банки ще стигна до под кривата круша.