— А защо мрази репортерите?
— Навремето хич не си е поплювал. Едно от неговите ченгета… как ли се казваше… не помня вече. Та едно от неговите ченгета видяло сметката на някакъв мафиот на име Фонтонио, нещо като главатар на тамошните гангстери. Опитвал се да обедини местните бандити, да направи нещо като престъпен съюз — който не се включи, отива за храна на рибите в океана край Хавайските острови. Удс, точно така, ченгето се казваше Еди Удс. И тоя Еди твърдял, че е застрелял Фонтонио при самозащита и че онзи е държал пистолет. За беда всички, които познавали Фонтонио, включително жена му и телохранителите, се кълнели, че той се е страхувал от оръжие. Нито носел, нито държал в къщата си пистолет. Нали за това били бодигардовете. После се оказало, че не могат да открият въпросния патлак, който уж бил в ръката на мафиота. Момчетата в Сакраменто тъкмо се канели да възбудят разследване, когато Удс напуснал полицията, в прокуратурата минали случая към дело и така приключило всичко.
— Така и не разбрах защо Кълан мрази репортерите.
— Някои от събратята по перо намекнали, че именно Кълан е пратил Удс да тегли куршума на Фонтонио. Явно имало нещо гнило. Кълан обаче твърдял, че няма нищо общо. После и Удс почнал да се кълне, че Кълан не е свързан със случая. Накрая Удс се махнал от полицията и всичко си останало скрито — покрито. Кълан обаче се оказал злопаметен. Обвинил репортерите, че се опитват да го очернят, и доколкото знам, още им има зъб. И той като теб е ирландец: ти не си изпускаш нервите, но рано или късно си отмъщаваш. А Кълан и си изпуска нервите, и си отмъщава. Ето това не се е появявало във вестниците. Но вече е без значение.
— Кога се е случило?
— И аз не помня точно кога. Май в средата на двайсетте, някъде там. По онова време тъкмо съм завършвал колежа, а ти си бил едно от многото хлапета от крайните квартали. Знаеш си ме. Помня какви ли не дивотии, но не мога да се сетя какво съм обядвал.
— Какво е станало с Удс? Джими сви рамене.
— Нямам и понятие. Чувал съм, че бил частен детектив някъде тук, в Лос Анджелис, но това беше много отдавна.
— Страхотна памет имаш, Джими.
— Дар Божи ми е. Баща ми беше голям поклонник на картите. Броеше ги и насън. Сигурно ми е по наследство.
Телефонът отново иззвъня н Джими грабна слушалката.
— Пенингтън. Изчакайте малко. — Затули с длан слушалката. — Без майтап, какво си седнал да ровиш? Да не си се натъкнал на нещо?
— Казах ти, става въпрос за нещастен случай. Дори и да открия нещо, ще става най-много за съобщение от два — три реда на двайсет и втора страница.
— Дано не ме изпързаляш.
— Кога съм ти подлагал динена кора, че да го правя сега?
— Това има ли вещо общо с госпожата, дето е влязла да се къпе във ваната заедно с радиото?
— Ти пък откъде чу? Още дори не съм написал доклада. — Слухове.
— Опитвам се да открия някой роднина, преди да пуснем съобщението на страницата с некролозите.
— Ох!
Съмнявам се Джими да ми е повярвал, но точно тогава иззвъня и вторият телефон, крайният срок за предаване на материалите наближаваше и репортерът се разбърза като стоножка, хукнала да бяга по напечена от слънцето скала. Благодарих му, взех изрезките от вестниците и се изнесох.
8.
Отбих се до магазина и взех малко домати, бутилка мляко и половинка шоколадов сладолед, после отидох в месарницата на Лупо на ъгъла. Лупо беше висок към метър и шейсет и три и беше от ония, безвратите с тяло, състоящо се само от мускули. Главата му беше с форма на голяма тиква, увенчана с редичка черна коса, плещите му бяха като на бик и стърчаха чак до ушите, туловището му започваше направо от под мишниците. Можеше да ти пренесе с палец и показалец половин теле. Престилката му беше опръскала с кръв, разхождаше се с гумени ботуши, подвити при коленете. Все не се престрашавах да подхващам с него такива чувствителни теми като хигиенните условия.