Това вече беше в стила на Кълан, когото познавах от разказите на другите.
9.
Когато почуках на вратата, лейтенант Мориарити ме изгледа на кръв. Беше нисък и набит, почти плешив, с очи като оловни сачми и глас, с една октава по-нисък, отколкото на оперен бас. Беше ченге от толкова отдавна, че вече не помнеше как на младини е работел охрана в заведение, където по времето на сухия режим се е продавал контрабанден алкохол в тумбести матови чаши и където са те пронизвали с леден поглед, ако се престрашиш да си поискаш и вода. Това е било преди четвърт век, когато Мориарити е бил на двайсет и една години. Войната преобразила живота му и когато през осемнайсета година той се прибрал с един-два медала и с дупка от картечница в хълбока, някакъв капитан, с когото бил воювал, му предложил да се пробва в полицията.
Оттогава Мориарити работеше в полицейското управление и знаеше какво е да си ченге в град, където истинските правила не са написани никъде и където основното задължение е шефът да бъде доволен, което ще рече да си има възможно най-малко неприятности. А Мориарити беше доволен единствено когато „не се вдига шум“ — да не клатим лодката, да предотвратяваме огромните заглавия по първите страници на вестниците, да приключваме разследването на един или друг случай възможно най-бързо и да не разлайваме излишно кучетата. Понеже гледаше така на работата ни, не се дразнеше, ако се случеше да посбием някой тарикат, колкото за да изтръгнем от него важни сведения, или ако фраснем където най боли някоя вироглава отрепка, за да я накараме да си изпее и майчиното мляко. Наричаше го „варианта с ръкавицата“, в смисъл „винаги носи ръкавица, ако играта загрубее. Само това оставаше — да видя на първа страница някой негодник с вид на човек, пекъл се на скара.“ Беше убеден, че най-добри са криминалните репортери, които не се впускат в излишни подробности, понеже „колкото по малко казваш, толкова по-малко работа ще имат ония с линейките“. „Онзи тип е мъртъв, има дупка в главата, лежеше проснат в канавката, точка по въпроса. Не го удряйте на поезия, оставете я за окръжния прокурор.“
Следваше сериозен разговор с шефа, ако някой престъпеше тези неписани правила, което означаваше да му трие сол на главата така, че да чуят чак в Айдахо. Преди две-три години неколцина от момчетата се промъкнали през нощта в кабинета на Мориарити, приковали към страничните облегалки и краката на един от столовете кожени ремъци и прикачили към облегалката гърне — доста сполучлива пародия на електрически стол. Вместо да се ядоса, Мориарити харесал шегата. Сложил стола в ъгъла на кабинета си, който, общо взето, беше почти празен, ако не броим писалището, закачалката, малката заседателна маса в ъгъла, два-три истински стола, снимка на Франклин Делано Рузвелт в рамка върху стената зад бюрото и американското знаме на дървена поставка върху плота. Случваше се да влезеш в кабинета и Мориарити да ти посочи „електрическия стол“, с което подсказваше, че зле ти се пише — ще ти тегли конско.
Когато почуках оная заран на вратата му, той си пиеше кафето и преглеждаше сутрешното издание на „Таймс“. Махна ми да вляза. Застанах пред него и си свих цигара. Мориарити ме огледа от глава до пети. Бях облякъл най-хубавия си тъмносин костюм и бяла риза, бях сложил и прилична вратовръзка.
— Казвай сега, Банън, какво пак си намислил. И дано това, което ще ми отговориш, не ми докара някое стомашно разстройство.
— Става въпрос за Върна Виленски — обясних аз и запалих цигарата.
— Оная, дето се свари във ваната лн? Споделих подозренията си и завърших с думите:
— Не открихме акт за раждане, застраховка, нищо от тоя род. Петстотин долара в продължение на седемнайсет години. Това прави…
Мориарити пак ме изгледа на кръв.
— Сто и два бона. Какво тя става, да не би да си зарязаучилището още преди да сте стигнали до смятането?
— Да, бе.
— Сигурно е имала любовник дъртак, който й е плащал. Чудо голямо! Удавила се жената във ваната, какво си седнал да ровичкаш? И не пити в доклада това за парите. Само отклонява вниманието.
— Има нещо, което не ми дава мира.
— Ти друга работа нямаш ли? Ако те е налегнала скука, кажи, все ще ти намеря с какво да се занимаваш.
— Не обичам да оставям нещата неизяснени. Жената е наближавала петдесетте, живеела е сама, преди четири години мъжът й е бил премазан от камион. Никакви наследници, никакво завещание. Защо да не опитаме да намерим роднини, които да я погребат както подобава и да й сложат надгробен камък?