— Ние сме ченгета, Банън, а не клуб на разбитите сърца. Обърни се към Червения кръст.
— Там се вълнуват само от живите.
Мориарити извади от чекмеджето на писалището пура „Тампа Нъгит“ — вонеше, та не се траеше. После минута — две ме гледа вторачено.
— Дано не става дума пак за някое от ония твои предчувствия, Банън.
— Не обичам съвпаденията. А тук съвпадения — с лопата да ги ринеш.
— Я не ми хвърляй прах в очите. Сигурен съм, че търсиш нещо друго — изръмжа шефът и пак захапа пурата.
— Добрахме се до едно-друго.
Докладвах му какво сме установили предния ден двамата със Скай, включително за неясното минало на Виленски и за тайнствените банкови преводи.
Но не споменах, че съм проверявал и миналото на Кълан.
— Бих искал да ми отпуснеш още един ден, смятам да отскоча на север.
Мориарити присви очи и ме изгледа подозрително.
— На север ли?
— До Сан Пиетро.
— Сан Пиетро? Това е територията на Кълан.
— И аз подочух нещо такова.
— На съшия Кълан, който се е кандидатирал за губернатор и ще се състезава с Остърфелт и Белини.
— На същия.
Той пак ме изгледа на кръв. — И какво Кълан? — попитах аз ни лук ял, ни лук мирисал.
Мориарити ми отговори така, както само той би отговорил. Беше рожба на онова, което наричам бюрократичната система на мъглявите отговори. Можеше да стои до колене в проливния дъжд и ако го попиташ дали вали, той да ти отвърне нещо от рода на: „Трудно е да се каже“, или по-вероятно: „Мен ако питаш, трябваше да дадат ролята на Рет Бътлър на Гари Купър.“ В бюрокрацията колкото повече увърташ, толкова по-малко опасности те застрашават. Така че, когато го попитах за Кълан, Мориарити каза как бил чувал, че Кълан е всякакъв, от демагог до комуняга, от опасен, безогледен, коравосърдечен, продажен, безпощаден и хладнокръвен убиец до състрадателен, обаятелен герой, а според, гражданите на Сан Пиетро, щата Калифорния, си бил направо една „Жана д’Арк в панталони“.
— А ти какво мислиш? — попитах аз. Той пак взе да умува и рече:
— Мисля, че Бог има страхотно чувство за хумор. Усмихнах се и зачаках Мориарити да каже още нещо, но той нямаше какво да добави по въпроса.
— Какво толкова се притесняваш за тоя Кълан? Ще отскоча да проверя в две-три банки.
— Томас Броуди Кълан. Приятелите го наричат Броуди, всички останали — „капитане“. Никой не му вика Томи или Томас.
— И защо така?
— Откъде да знам? Може би не харесва името.
— Но то си е негово, няма как да го избегне. — Има, стига да реши.
— Значи наистина си е такъв — своенравен.
— Да, такъв е.
— В какви войски е служил?
— През войната е бил в морската пехота.
— Явно не си поплюва.
— Така е. Ако наистина ще ходиш там, стъпвай на пръсти, чу ли!
— Ще се постарая да не се натъквам на Кълан.
— Той ще разбере, че смяташ да ходиш в града, още преди да си тръгнал.
— В такъв случай дали да не му се обадя — просто от любезност.
— Гледай да не те изпревари.
— Да го вземат мътните, единственото, което искам да разбера, е кой през всичките тия години е пращал пари на Върна Виленски.
— Прочети в жълтите вестници.
— Не е далеч, няма и сто и петдесет километра дотам. Ще се върна най-късно утре вечерта.
— Едва ли ще искаш да вземеш Агаси.
Не ми се щеше да дърпам дявола за опашката, затова отвърнах, че според мен ще се справя и сам.
— Ще се отбия в две-три банки, да видя какво ще ми кажат.
— Сигурно искаш кола и пари за харчлък.
— Няма да откажа. С моята таратайка надали ще измина и петдесетина километра.
Мориарити въздъхна тежко, отвори чекмеджето на писалището и извади командировъчните и пътните листове.
— Защо не вземеш да се отървеш от тая купчина старо желязо? Купи си нещо прилично. Нали току — що ти вдигнахме заплатата?
— На това „вдигане“ ли му викаш? За мен е нещо като мижав бакшиш.
— Не ставай нахален. В „Нордстром“ на авеню „Уелч“ можеш да си купиш съвсем нов понтиак само за осем стотачки. Току-що видях рекламата. Обясни им, че си ченге, сигурно ще ти смъкнат цената или ще ти я дадат на изплащане.
— Това може да стане в твоя свят, но не и в моя.
— Божичко, колко си вироглав.
Не казах нищо. Мориарити пак ме изгледа, после поклати глава и попълни формуляра за командировъчните и пътния лист.
— Ето ти пътния лист за колата. Кажи да напълнят резервоара. Можеш да вземеш от касата десет долара дневни. И пази касовите бележки.
— Колко щедро — възкликнах аз, докато разглеждах формулярите. — С тия пари преспокойно мога да духна в Мексико и да изляза в заслужен отдих.