— Прати ми адреса, ще ти пиша за Коледа.
— Хиляди благодарности.
— И там умната, не забърквай каши, чу ли?
— Не бери грижа за това.
— И друг пък съм го чувал. Още помня оня път, когато отиде в Тахо да заловиш оня с умишлените палежи, но вместо това скъса от бой ченге под прикритие и те вкараха в ареста.
Още преди да съм казал и дума, шефът пак поклати глава, значи му беше дошло до гуша да се разправя с мен.
— Разкарай ми се от главата — рече той. — Ако случайно замръкнеш, на петнайсетина километра южно от града, досами океана, има мотелче, държи го един мой приятел, Чарли Лефтън. Кажи му, че те пращам аз.
— Благодаря.
— Но недей.
— Какво „недей“?
— Недей да замръкваш.
10.
Излязох от кабинета на Мориарити и минах да си проверя пощата. Имах писъмце от Франк Темпълтън, директорът на кинотеатър „Громан“, канеше ме в четвъртък вечер на премиерата на „Малката Зигфелд“. „Прожекцията започва в 19,30 ч, ела най-късно в 19,20. Отцепили сме два реда за важните клечки, сред които съм сложил и теб. Ще се видим, Доведи и приятелка. Франки.“
С Франки Темпълтън бяхме съученици и от дъжд на вятър ходех да изкарвам при него по някой долар допълнително като охрана. Името ми беше включено в списъка на почетните гости, който държаха на касата.
Седнах си на бюрото и хвърлих едно око наоколо. Тъжна гледка, чак да ти се доплаче! Стените в огромната зала на отдел „Убийства“ бяха облепени със съобщения за издирвани лица, с обяви, с графика на дежурствата и кой по какъв случай работи и с грамадна карта на голям Лос Анджелис.
Писалището ми беше насред помещението и бе заобиколено от други бюра, които, общо взето, си приличаха като две капки вода. Върху моето имаше кутия за писма и съобщения, телефон, бележник и кичозен пепелник, който си бях взел за спомен от развъдника за стриди във Вентура. Единствените отличителни черти на бюрото бяха недовършеният доклад и въпросният пепелник. Облегнах се на стола и се замислих за Милисънт Харингтън и Зийк Банън. Картината беше доста мрачна.
Представих си как се прибирам след работа, Мили ме пита как е минал денят и аз й разправям за несретника, който след вечеря излязъл да си купи вестник и някакъв пиян се метнал на тротоара заедно с колата си, направил го на кайма и го залепил на стената, или за жената, която се връща неочаквано у дома, заварва мъжа си в леглото с комшийката, под прикритието на сластните им стенания вади от чекмеджето пищова и ги убива на място с един куршум, който прониква отзад в тила на съпруга и после в челото на любовницата, или пък за треторазредната млада актриса, която си мечтае да стане новата Бети Грейбъл9, спи с всеки шеф само и само да напредне в кариерата, и накрая се озовава в Топанга Каниън много гола, много мъртва и много бременна, или за това как пада човек, покосен от куршум — не бавно и плавно като по филмите, а така, сякаш костите му са станали на прах и той се е разпаднал в собствената си кожа.
„Между другото, скъпа, би ли ми подала сметаната?“
Реших обаче, че сигурно ще е забавно да се разхождам известно време из града с дама от такава класа. Така де, охраната винаги може да прибегне до услугите на красива помощничка, особено когато музиката се подсигурява от Томи Дорси.
Защо да не започнем с едно кино!
Звъннах й в банката. Секретарката ме свърза.
— Здравейте, обаждам се от полицията — казах с най-зловещия си монотонен глас.
— Здрасти — отвърна Милисънт. — Тъкмо си мислех за теб.
— Днес сигурно нямаш работа. Тя се засмя.
— Виж какво — продължих аз. — Извинявай, че ти казвам в последния момент, но имам покана за премиерата на един филм в четвъртък. Защо не дойдеш и ти?
— Страхотно! — възкликна разпалено тя. — В колко часа?
— Трябва да бъдем там в седем и двайсет, дали преди това да не хапнем набързо в едно малко заведение наблизо? Пет и половина рано ли ти е?
— Знаеш ли как да стигнеш до нас?
— Забрави ли, че съм ченге? — Помълчах и добавих: — Как все пак да стигна?
Отново смях. Мили живеела на Боксуд Драйв, откъм южната страна на Колдуотър Каниън.
— Ясно — рекох аз. — Значи се разбрахме, в пет и половина.
— Да — отвърна Мили и затвори.
Аз също оставих слушалката, поседях малко и прихнах в щастлив смях. Един от детективите — Травърс, се обърна и ме изгледа.
— Явно имаш добри новини — отбеляза той.
— Да. Заложих в Санта Ана петачка на една кранта, а тя взела, моля ти се, че победила.
— Това ли било! — рече колегата. — Пък аз си помислих, че е умряла тъща ти.
9
Бети Грейбъл (1916–1078), американска актриса, участвала в четирийсет и два филма и през Втората световна война превърнала се в любимка па американските войници. Известна е и с това, че краката и са застраховани в „ЛоЙдс“ за един милион долара. — Б. пр.