Звъннах във фотографския отдел на „Таймс“, издирих с триста мъки един свой познат — Джером, когото се наложи да викат от тъмната стаичка, и го попитах дали може да увеличи снимката на Виленски.
— Имам да плащам две глоби за превишена скорост — въздъхна той.
— Е, вече няма да ги плащаш.
— Дай ми един час.
След това се свързах със „Съдебна медицина“ и ги помолих да ми заделят една от снимките в едър план на Виленски, които Кокалите бе направил.
Вече чаках долу в гаража да ми докарат служебния шевролет, когато Скай ме намери.
— Много мило от твоя страна, няма що — ревна ми той. — Уредил се нашият да се поразходи и казал, моля ви се, на шефа, че нямал нужда от мен.
— Реших, че няма да се съгласи да се разкарваме и двамата.
— Сан Пиетро е като Ривиерата бе, човек! Там ходят само кинозвезди. Паралии, които играят голф и се правят на голяма работа пред гаджетата.
— Отпуснаха ми десет долара дневни. Ако случайно срещна Кларк Гейбъл, ще взема да го поканя на вечеря.
— Няма да откриеш нищо за тая Виленски, Зийк. Ако е имала роднини, е щяла да остави завещание.
— Просто имам някакво предчувствие. Той завъртя очи.
— Не думай! Всеки път, когато имаш някакво предчувствие, аз се озовавам в болницата, а теб те повишават.
— Беше преди две години. Никога ли няма да го преглътнеш?
— Не, няма.
Луи — шефът на гаража, изкара шевролета и изскочи от него. Беше го измил, по стъпалото се стичаше вода.
— Дръж се мило с колата, Зийк, все едно е жена — заръча той и ми метна ключовете. — Същинско бонбонче. Оправих и радиото. Можеш да хващаш местните станции.
— Е, пожелавам ви да си прекарате добре с бонбончето — подметна Скай. — А аз ще трябва да търпя цял ден Грубър. Той закусва чесън. Не си е мил зъбите от времето, когато Хърбърт Хувър беше вицепрезидент.
— Дай му пакетче дъвка.
— Каква ти дъвка! Зъбите му са се разкапали.
— Тогава карай със смъкнати прозорци.
— Не помага. Като спра на светофара, хората по тротоара само дето не припадат, дъх не могат да си поемат.
Той се хвана за гърлото и устата му замърда като на риба, озовала се на сухо. Не се сдържах и избухнах в смях. Скай направо си пропиляваше актьорската дарба.
— Ще ми бъде мъчно за теб, колега — рекох му.
— Какво става с госпожица Паралийката? Свих рамене.
— Нищо чудно да се охарча с четири долара и да й звънна от Сан Пиетро.
— О, извънградски разговор! Направо ще я шашнеш. Засмях се.
— До скоро, мой човек!
— И там умната! Ония типове не си поплюват. Пак свих рамене.
— Ще им кажа, че съм застраховател и търся на кого да дам малко пари.
— Е, на това вече ще се хванат.
11.
Нямаше голямо движение и след като подминах Санта Барбара, почти не срещах автомобили. От време на време на юг профучаваше по някой камион, натоварен с хранителни продукти, и шофьорът ми махваше приятелски. Тъкмо излизах от Санта Барбара, когато ме изпревари жълт линкълн. Караше го тип, който седеше като глътнал бастун и се беше вкопчил във волана така, сякаш ако поразхлаби хватката, той ще му избяга. На задната седалка четири хлапета най-много на по шест години играеха на гоненица. Докато ме подминаваха, едно от момиченцата ме погледна през прозореца и ми се изплези. Усмихнах му се и то ме зяпна така, сякаш е заварило посред бял ден майка си и баща ся да се гушкат в леглото.
Мислех си за Мили, за работата и списъка, който Джейн от банката ми бе приготвила. Предишната вечер бях прегледал внимателно имената на банките в него. После написах на черната дъска банките, откъдето са изпратени най-много преводи, и отвесно под тях датите, на които са получени. Накрая получих четири банки в Сан Пиетро, една в Мендоса, градче малко по на юг, и няколко банки в близки градове — Сан Луис Обиспо и Чийно. Останалите банки бяха пръснати на различни места: две — три в Лос Анджелис, една-две в Сан Диего, една в Сан Франциско — все преводи, направени вероятно когато човекът е бил, да речем, в командировка. Накрая подредих отново банките — вече по дати, и направих схема.
Вече започваше да се очертава някаква закономерност. Нямаше преводи, които да са правени последователно от едно и също място. Бяха разпределени равномерно, ако не броим някои малки изключения. Като цяло обаче схемата бе следната: Банка А, Банка В, Банка В, Банка Г, Банка Д, Банка Е и така нататък. Преводите бяха правени в седем основни банки, от други три бяха постъпвали само от време на време, през осем — девет месеца, така, че в банката да не възникват съмнения.
Някой беше пращал много предпазливо всеки месец тези петстотин долара. И си беше водил сметка, бе хвърлил доста труд, за да осъществи плана си. Някой имаше тефтерче, където най-прилежно беше нанасял всички данни и бе разпределял датите за шест месеца или шест години напред. И така цели седемнайсет години, а може би и по-дълго, ако сложим в кюпа четирите бона в брой, с които Върна Виленски е открила книжката в клои „Запад“ на Националната банка в Лос Анджелис.