Ако ставаше дума за изнудване, бе почти невъзможно да се проследи откъде постъпват парите — освен ако изнудвачът не сн е водел старателно през годините списък на всички преводи. Ако през всичките тези годики Върна Виленски е шантажирала някого и ся е водела такъв списък, защо е пазела извлеченията не в банков сейф, а у тях, където всека е могъл да го намери? Каква всъщност е била, хитра или педантична?
Едно беше сигурно: който и да й е пращал парите през тези години, беше или богат, или корумпиран.
Или и двете.
Днес петстотин долара бяха много паря. А в разгара на Голямата депресия са си били цяло състояние. Въпреки това преводите са пристигали като по часовник всеки месец на трето число.
Защо ли? Ако Върна Виленски наистина е изнудвала този човек, с какво ли?
Сетих се за снимката и от вестника. Възниска пълничка брюнетка на средна възраст, облечена в басмена рокля и извърнала свенливо очи от фотоапарата. Не приличаше на жена, която преди две десетилетия е извършила нещо, осигурило и през всичките тези години безметежно съществувание.
Всъщност външният вид обикновено подвежда. Докато работех в отдел „Безследно изчезнали“, имах случай с банкер от Бевърли Хилс, чист като детска сълзица: четял проповеди в църквата, имал красива жена и три деца, пращял от здраве, бил председател на Ротарнанския клуб, никога не бил изневерявал, дори не бил флиртувал с друга. Казваше се Рупърт Арчман. Един прекрасен ден изчезвал яко дим, а заедно с него и петдесет хиляди на банката. Минаха три месеца. После един прекрасен следобед някаква кола се врязала с бясна скорост при Бърбанк в движещ се товарен влак. Шофьорът беше станал на пихтия. Наложи се да установяваме самоличността му по зъбите.
Оказа се Арчман. Накрая му хванахме дирите, които ни отведоха в Рино при някаква седемнайсетгодишна стрийптизьорка. Отвел я чак в Тихуана, профукал петдесетте бона за пиене, комар и трева и когато мангизите свършили, мацето духнало. Той се върнал в Лос Анджелис и се блъснал е автомобила във влака. Не беше оставил предсмъртно писмо нищо. Дори не носеше у себе си портфейл.
Много ми хареса как един от колегите реагира на случая „Поживял си е човекът цели три месеца със седемнайсетгодишно маце. За какво друго да живее човек?“
Защо ли го беше направил? Умът мм не го побираше. Пък и какво ли ми разбираше главата? По онова време бях на двайсет и четири, бях в полицията от три години. Трябва да си значително no-зрял, за да се напъхаш в нечие съзнание и да проследиш белезите в него. Не е изключено и да не достигнеш никога такава зрялост.
Дали при Върна нещата не стояха по-просто? Ами ако тя е имала незаконородено дете, за което не е могла да се грижи и затова го е продала на богато бездетно семейство? В началото на двайсетте, пък и по време на Депресията това не е било някакво чудо нечувано. Надявах се отговорът да е такъв, да съдържа сърцераздирателна нотка. Да разнежи сърцата и да даде повод за заглавие върху първа страница от рода на: „Майка, продала детето си, загива във ваната при странен нещастен случай.“
Ала дълбоко в себе си знаех, че не е така.
След няколко километра наближих паянтова крайпътна сергия за плодове и свърнах към изронения асфалт на отбивката, който се разлетя и затрополи като сачми отдолу по шевролета. Сергията изглеждаше така, сякаш е скована от изхвърлени от морето дъски. Намираше се в подножието на хълм, по чието било се виждаха редици портокалови дръвчета. До тезгяха имаше сгъваема масичка и продънени брезентови столове. Вях привлечен от написаната на ръка табела, от която разбрах, че срещу петаче ще получа прясно изстискан сок. Устата ми беше пресъхнала. Дребничка тантуреста мексиканка с мургаво лице седеше умърлушено на паянтова табуретка и четеше опърпано романче на испански, от чиято корица едрогьрдеста жена с разкъсана рокля гледа ококорена едър като бик мексиканец, намислил или да я убие, или да я люби — върви, че разбери. Зад продавачката имаше няколко рафта с ракитови кошници, пълни с ябълки, папая и доста анемични на вид ягодки.
Дребната женица ми се усмихна. Веднага разбрах, че петте цента са за малък сок — колкото побираше малката мукавена чашка. Испанският ми го нямаше никакъв, затова взех по-голямата чаша и посочих място някъде по средата.