— Quanto? — рекох.
— Петнайсет ли? — отвърна мексиканката с въпросителна интонация.
— Да, да, разбира се — занимах аз.
Жената избра от рафта пет от най-хубавите портокали, занесе ги на масичка отзад на сергията, разполови ги с мачете, което извади някъде отстрани на масата, и се зае да ги изстисква — сокът, златист, със сладка миризма, се застича на дъното на нзетисквачката, която мексиканката изпразни в чашата. Оставих на сергията две монети от по десет цента и казах на жената да задържи рестото.
Това го разбра без затруднения.
Седнах в края на сгъваемата масичка, под чадъра и отпивах сока на малки глътки. Бях се загледал в хълма. Малко под билото млада жена в бяла копринена риза и брич яздеше бяло пони. Жената яздеше добре. По едно време обърна понито, отправи се в тръс към билото на хълма и се скри в портокаловата горичка.
Бях много далеч от Лос Анджелис.
Допих си сока, метнах чашата в очукано кошче, пълно с вкиснати отпадъци, и се качих на колата.
На два-три километра от другата страна на Санта Мария видях тревистозелена табела, на която с яркожълти букви пишеше: САН ПИЕТРО — 2 КМ. Завих по щатски път номер седем. Беше тесен, но с добра настилка и минаваше по билото на хълм. От двете страни имаше борова гора, от която океанът не се виждаше. След около километър-два пътят хлътна в падинка и най-неочаквано пред мен изникна Сан Пиетро. Малък знак сочеше на юг, към Милтаун и Мендоса. Спрях, слязох от колата, облегнах се на предния калник и се взрях в гледката, разкрила се пред и под мен.
Имах чувството, че огромен пестник с размерите на планина се е стоварил върху хълма, спускащ се към морето, и е образувал нещо като откъсната от останалия свят чаша, където градът се е разположил като дланта на великан. На около километър и половина от трите страни на селището се възправяше възвишението. От четвъртата се падаше океанът.
Изобщо не можех да си представя, че това китно градче навремето е било едно от най-големите свърталища на бандити и престъпници в окръга. Запитах се как ли покварата в насилието са повлияли на младия Кълан и защо след войната се е върнал на такова място? Дали от гняв е дръзнал да се опълчи срещу престъпниците управлявали града? Или може би от сребролюбие? Дали не беше рожба на някакви задкулисни договорки? И наистина ли е прочистил Сан Пиетро или просто е заменил една разновидност на покварата с друга? Дали наистина защитаваше закона? Или само се прикриваше с него?
От каквото и да се беше ръководил Кълан, то наистина бе преобразило града, наричал се някога Еврика. Сега Сан Пиетро сякаш бе изскочил от корица на „Сатърди Ивнинг Поуст“, рисувана от Норман Рокуел10. Центърът представляваше квадрат с дванайсет улици в едната посока и още толкова — в противоположната. Магазините бяха боядисани в бяло и бяха със сиви, светлосини или червени цокли. В южния край, на нисък плосък баир, започващ от хълма и спускащ се към океана, бе кацнал голям хотел с формата на буквата „П“. В средата между страничните крила имаше плувен басейн с олимпийски размери, заобиколен от плажни чадъри, шезлонги и изумрудена трева. Южно от сградата се виждаха тенискортове, защитени с брезент от вятъра, духащ откъм океана. От другата страна на улицата имаше паркинг със спрели на него лъскави автомобили — „Пакард“, „Максуел“, „Кадилак“, „Пиърс-Ароу“, тук-там и по някой ролс-ройс. На такъв паркинг един форд или шевролет щеше да стои неуместно точно като сто и двайсет килограмово момиче на конкурс за „Мис Калифорния“.
Между хотела и града се простираше обществен парк с шадраван в средата. От едната страна на парка се възправяше голяма триетажна сграда в мексикански стил с покрив от оранжеви керемиди, бледожълти стени и националния флаг на САЩ, развяващ се на кулата, кацнала отгоре. От другата страна имаше киносалон. Откъм страната на океана се виждаха кейове, край които кротко се поклащаха лодки.
По-навътре в залива голяма бяла яхта колкото футболно игрище, обточена с тиково дърво, се поклащаше във водата. Бръкнах в джобчето върху страничната врата на автомобила, извадих бинокъла и го насочих към яхтата. Палубата от твърда дървесина блестеше на яркото слънце, илюминаторите и стъклата лъщяха като флорентински огледала. Преместих бинокъла малко по-нататък. С лице към слънцето на широката предна палуба се бе проснала жена — лежеше на хавлиена кърпа, с която спокойно можех да си застеля хола. Беше гола — голеничка. На няколко крачки от нея седеше беловлас мъж в бял ленен панталон, риза на бели и червени райета и платнени обуща — беше си вдигнал краката на перилата, отпиваше от питието си, загледан в морето, сякаш жената изобщо не съществуваше. Ако ти е по джоба да си купиш такава лодчица, сигурно смяташ, че всичко в тоя живот ти е поднесено на тепсия и ти се полага по право. Дано никога не стана чак толкова богат.
10
Норман Рокуел (1804–1978), американски художник, рисувал главно кориците на списание „Сатърди Ивнинг Поуст“, на които изобразява живота на обикновения американец от онова време. — Б. пр.