На север и на запад от центъра на града имаше улици с дървета от двете страни и с малки спретнати къщи, където живееха обикновените хора — поне така реших аз. След жилищния квартал баирът ставаше почти отвесен и завършваше с широк, огънат на подкова хребет, образуващ голямо плато. Аз бях спрял в единия му край. В източната и северната му част пък се бе ширнало игрище за голф. Точно срещу мен, между боровете и дъбовете явно живееха богаташите, тук-там сред листака се мяркаха покривите на огромни къщи. Нагоре по стръмната урва пъплеше път с две платна, който криволичеше и изчезваше сред гъстата гора. През дънерите се виждаха няколко магазина, а по-нататък хребетът свършваше със зъбер, надвиснал току над океана. На хвърлей от ръба му бе кацнала триетажна къща във викториански стил. От нея започваше черен път, който лъкатушеше около километърдва надолу по урвата към селището. Хълмът приличаше на Олимп, откъдето боговете на тази затворена, откъсната от света общност можеха да гледат простолюдието долу и да му налагат нравите, морала и начина на живот.
Това ли би Сан Пиетро? Кротко и притихнало градче е има — няма две хиляди жители? Градче, което подобно на всички малки градчета вероятно криеше тайни, по-тъмни и от душата на педофил.
Както си стоях с бинокъла в ръка, по пътя се зададе черен понтиак, който забави ход и — аха, да спре. Автомобилът ме подмина и бабаитът вътре — беше по-голям и от билборд. — ме изгледа кръвнишкн с единственото си читаво око. Другото беше застинало на едно място и бе вторачено право напред, докато виждащото продължи да ме наблюдава н след като колата ме подмина. После понтнакът отново набра скорост. Върху регистрационния номер пишеше „СП 3“ и от поведението на мъжете вътре разбрах, че са ченгета. Ченгета от малко градче. Ченгета с мускули, които сами си пишеха правилата, и ей тъй, за нищо, можеха да ти създадат повече неприятности и от счупен гръбначен стълб.
Мориарити се оказа прав. Още преди да съм пристигнал, те вече знаеха, че съм тук. Нямаше закога да се помайвам. Смъкнах ръкавите на ризата, пристегнах вратовръзката, облякох си сакото, сложих си сивото бомбе и се отправих към владенията на Кълан.
12.
Пътят ме отведе в подножието на хълма, при парка. Отблизо Сан Пиетро бе също толкова прелестен и странен, колкото и отдалеч. В него имаше и нещо зловещо. Улиците светеха от чистота: нито едно листенце, обвивка от бонбон или угарка. Някакъв мексиканец си пушеше евтината пура на една от пейките в парка, оставил до кофата на колелца лопата и метла, сякаш чакаше на паважа да падне боклуче, което веднага да помете.
На кея, за радост на цяла тумба дечурлига, двайсетина рибари теглеха от кърмата на лодка голяма риба меч. Неколцина по-възрастни гражданя бяха насядали на шезлонги под червено-бели чадъри покрай доковете — някоя четяха книги или дремеха, други гледаха към морето, сякаш очакваха в залива всеки миг да навлезе с виеща се от комина пара корабът „Кунн Мери“. В края на кея имаше малка табела с формата на стрела, която сочеше на север и на която пишеше: „ЧАСТЕН ПЛАЖ“.
Върху сенника на кинотеатър „Рнц“, двуетажна яркожълта сграда, с черни печатни букви пишеше, че дават „Пътят към Занзибар“.
Денят беше горещ и сигурно щеше да бъде задушно, ако откъм залива не подухваше хладен ветрец, който люлееше евкалиптите в парка и смъкваше с градус-два жегата. Наоколо цареше празнично настроение. Полюшваха се червени, бели и сини балони, покрай главната улица някакви мъже редяха скари и хладилни витрини. На две-три места в парка имаше сергии с табели, че всички са добре дошли и че по време на пикника, започващ в дванайсет часа, могат да опитат от хотдога, безалкохолните напитки и динята, предоставени от предизборния щаб на кандидата за губернатор Кълан. Горният и долният край на сергиите бяха украсени с думата „БЕЗПЛАТНО“, изписана с яркочервени главни букви. Кълан изпреварваше с цял месец националния празник — Четвърти юли.
Шерифството се помещаваше в сградата с куличката срещу киното. Беше единайсет и десет. Черният понтиак бе на около три пресечки след мен. Завих надясно и излязох на главната улица — булевард „Оушън“. Беше застлан с плочник, за улично осветление служеха старовремски газени лампи. Оттук нататък градът ставаше доста страшен, все едно е правен по идея на Джордж Оруел, а Норман Рокуел е наел архитект, който да построи сградите от корицата на „Сатърди Ивнннг Поуст“.