Поех на север по булевард „Оушън“, оставяйки зад себе си скъпия хотел — на няколко преки имаше още един парк. Отляво се падаха закусвалня „Уенди“ и киносалонът. Отдясно пък имаше друг хотел — беше на три етажа, изглеждаше доста уютен и се казваше „Странноприемница Сан Пиетро“. В северния му край се виждаше заведение с името „Кръчмата на Роудн“.
Оттук нататък и от двете страни на улицата имаше долепени един до друг магазини. Имаше какви ли не магазини и магазинчета, като се почне от магазините за тютюневи изделия и за грамофонни плочи и се стигне до бижутерията и ресторанта, който според рекламата предлагал вкусна домашна кухня. Имаше галантерия, сладкарница, магазин за обувки, книжарница, будка за вестници, магазин за хранителни продукти, аптека, магазини за безалкохолни напитки и за детски обувки — две хиляди души едва ли се нуждаеха от чак толкова много неща. Тук нямаше два магазина, които да продават едно и също. Конкуренцията бе непозната, ако не броим ресторантите, пивниците и банките.
Изключение в тази архитектура на deja vu11 правеха четирите банки и библиотеката, които се помещаваха в тухлени сгради и се възправяха като гробници сред надгробни камъни.
Вторият парк очертаваше северната граница на града. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Ония в понтиака бяха на една пресечка след мен. Свърнах към малък паркинг до библиотеката и спрях. Те също спряха. Излязох от паркинга, свърнах наляво, подминах ги, отидох при сградата на шерифството — отново спрях, слязох от автомобила и се качих по шестте широки стъпала, водещи към входа.
Сградата беше масивна, дебелите стени не пропускаха вътре жега. Влизаше се през дълъг, широк коридор. Вдясно бяха окръжната прокуратура, кабинетът на съдията и самото съдилище. Вляво бяха полицейският участък и градският затвор. На втория етаж се намираха помещенията на шерифството и заседателната зала.
В дъното на коридора, отдясно, беше кабинетът на Кълан. Реших да се направя на ударен и да се държа така, сякаш никога през живота си не съм чувал нищичко нито за самия Кълан, нито за окръг Сан Пиетро.
Влязох през остъклената врата. Едра симпатична жена с вид на латиноамериканка, облечена в синя полицейска униформа, седеше зад тезгяха, който започваше в единия и завършваше чак в другия край на просторното помещение. Върху налетите и гърди се мъдреше значка на заместник — шериф, жената пушеше пурета и имаше вид на много оправна. От малката табелка с името научих, че се казвала Розалинд Хернандес. Зад нея в ъгъла имаше телефонна централа, поверена на кльощава дребничка бяла жена в най-обикновена памучна рокля, която ме погледна през рамо отегчено и донейде презрително.
В дъното на тезгяха имаше преграда, която се вдигаше, и срещу нея втора, която, както предположих, водеше към помещението за полицаите и затвора. Пак на същата стена имаше две големи цветни снимки — едната на Франклин Делано Рузвелт, другата на губернатора, — разделени от огромно американско знаме, стигащо почти до пода. Върху стената вдясно тиктакаше голям кръгъл часовник, чиято стрелка за секундите отброяваше унило изнизващото се време.
Хернандес ме погледна и вместо поздрав вдигна вежди. Сложих пред нея визитната си картичка.
Тя я прочете, обърна я откъм опакото, пак я сложи на тезгяха и почука по нея с нокът.
— Какво обичате, сержанте? — попита властно.
— Шерифът тук ли е? — усмихнах се аз.
— Не, уважаеми господине — отвърна жената. — Освен това ние тук го наричаме не „шериф“, а „капитан“. Капитан Кълан — натърти делово тя. Сетне погледна часовника. — Очаквам го да намине за малко насам някъде в дванайсет без пет, после има среща с избирателите.
— В такъв случай ще го чакам на пикника — рекох аз. — Ще му предадете ли визитната ми картичка? И че искам да си поприказвам с него?
Жената погледна тетрадката със сини корици, прокара пръст по имената и попита:
— Имате ли уговорена среща?
— Опасявам се, че не — казах й аз..
Тя пак ме огледа от глава до пети и кимна.
— Ще му предам.
— Благодаря ви. Ще се срещна с него на пикника.
— Дано успеете — пожела ми заместник-шерифката, после се облегна и отново заслуша тиктакането на часовника.
Отидох с колата в другия край на града, където се намираше национална банка „Пасифик“. От списъка, изготвен от плахата сътрудничка на Милисънт, разбрах, че председател на управителния съвет и директор на банката е Бен Горман. Зад банката имаше голям паркинг. При задния вход беше спрян черен „Пиърс-Ароу“ модел трийсет и трета година, шофьорът пушеше, облегнат на стената при вратата. Слязох от колата и заобиколих сградата, за да вляза през парадния вход. До високата близо два в половина метра двойна врата в месингов обков имаше табела, от която научих: БАНКАТА В ОСНОВАНА ПРЕЗ 1895 Г. ОТ ИЛАЙ ГОРМАН. ЕВРИКА, ЩАТ КАЛИФОРНИЯ.