— Ама вие глух ли сте? — подвикна той. — Обясних ви, че няма да го направя, дори и да мога. А и нямам навика да си играя на криеница със служителите от щатската данъчна полиция. Нейният началник — господин Уедърли, ми е личен приятел. Нямам намерение да подкопавам приятелството ни, нито пък да нарушавам закона. — Той ми върна портфейла, като го приплъзна по писалището. — Вън!
Изправи се. Беше висок най-много метър и шейсет и бе обут в тревистозелен панталон за голф, яркочервени три четвърти чорапи и обувки за голф с шипове. Мина като хала покрай мен, оставяйки нови дупчици по паркета, и отвори рязко вратата.
— ВЪН!
Станах и излязох, вратата се затръшна зад гърба ми. Дребничката руса секретарка ме зяпна смаяна.
— Явно не му се ходи на полицейския бал — подметнах аз.
— Днес е сряда — взе да се извинява тя.
— И секретарката на Горман ми каза същото. Какво от това?
— В сряда банките затварят точно в дванайсет. — Жената си погледна часовника. — Значи след две минути. Важните клечки играят голф.
— Жалко, излиза, че напразно съм бил толкова път — завайках се аз.
— Наистина съжалявам — рече жената.
— Много сте мила — казах и и я попитах: — Има ли заден вход? Отивам на пристанището, не ми се обикаля.
— Елате с мен — отвърна секретарката. — Ако не друго, поне това мога да направя за вас.
Стигнахме по къс коридор при задната врата и тя я отвори.
— Наистина жалко, че си пропиляхте деня — каза жената. — Ако останете до утре, наминете пак, той може би ще е в по-добро настроение.
— Човек, който стъпва с такива обувки по паркет, никога не е в добро настроение — подметнах аз и и благодарих.
Излязох на улицата и забързах към парка. Там се слях с навалицата, като внимавах да не изтърва сенките си. Те така и не се появиха. Взех си хотдог, полях го обилно с горчица и пържен лук, грабнах чаша с кола, сетне се разположих на една пейка, за да изям на спокойствие безплатния си обяд и да изчакам появата на капитана.
В дванайсет и две по булевард „Оушън“ се зададе кафеникавочервен пакард, който спря пред Градския съвет. Иззад волана слезе свъсен по рождение тип с къса подстрижка, който явно не знаеше какво е това усмивка. Но още преди да е стигнал при задната врата, тя се отвори и за пръв път видях на живо Томас Броуди Кълан.
Беше колкото мен на ръст, към метър и седемдесет и пет, бе широкоплещест и с тънък кръст, на какъвто би завидяло и момиче на Гибсън12. Седемдесет и шест-седем килограма, нито грамче тлъстини, рунтави вежди над воднистосините очи, късо подстригана кестенява коса, изсветляла от слънцето, бронзова кожа върху набразденото с бръчки чело и волева челюст. Броуди беше облечен в костюм с жилетка от син габардин. Съблече с бързо движение сакото, метна го на задната седалка и запретна почти до лактите ръкавите на бялата си риза. Сетне свали вратовръзката си и я запрати при сакото. Между двете джобчета на жилетката висеше златен ланец на часовник. Шофьорът на колата му подаде току-що свита цигара и той я запали с клечка кибрит, която драсна в нокътя на палеца си. Носеше шерифската значка върху колана. Не беше въоръжен.
След него тръгна по-висок, възпълен мъж с бяла коса и безизразно лице, на което не убягваше нищо. Беше облечен в костюм от бял лен и разкопчана на яката тъмносиня риза. Крачеше заедно с навъсения шофьор точно зад Кълан.
Вече се беше насъбрало множество — към сто и петдесетина души, които, затаили дъх, наблюдаваха как Кълан се готви да дойде при тях. Той махна с ръка и тълпата ревна така, както запалянковците се дерат, ако любимият им отбор е спечелил на косъм срещу заклетия си противник. При кея имаше оркестър, вероятно на гимназията, който засвири ужасно. Но никой не възропта. Кълан прекоси улицата и отиде в парка при насъбралите се. Виждаха се написани на ръка плакати: „КЪЛАН — ГУБЕРНАТОР“, „КАПИТАНЪТ — В КАПИТОЛИЯ“. Мнозина развяваха американски флагчета.
Сетих се какво ми беше казал Мориарити: „Жана д’Арк в панталони.“ И тук щефът се оказа прав. Днес беше празник за човек, цял живот бил шериф на окръг, който преспокойно можеше да се вмести в жабката на колата ми. Сега се канеше да спечели на своя страна двама-трима от политиците, вероятно подкупили повечето щатски законодатели в Сакраменто.
Броуди обикаляше напето сред насъбраните се — спираше се да заговори някое хлапе по име, на друго разрошваше косицата, ще прегърне някоя от жените, ще се ръкува с мъжете. Човек, който се владееше и не губеше самообладание, който сякаш бе роден за герой.
Продължих да седя на пейката и да го наблюдавам как върви през множеството. Заех се да си свивам цигара. Точно тогава Броуди ме видя. Погледна през тълпата и впи поглед в мен. Продължи да се усмихва, но очите му се промениха: дяволитите весели пламъчета в тях отстъпиха място на синия лед. Станах от пейката, облегнах се на един бор и зачаках Броуди да дойде при мен.
12
Идеализирана млада американка, образец, наложен през 90-те години на XIX в. от илюстратора Чарлс Дейна Гибсън. — Б. пр.