— И какво ви води насам? — попита той, сетне се обърна, за да даде на един малчуган автограф.
— Деветдесет и осемте хилядарки. От двайсет и четвърта година насам жената е получавала всеки месец банкови преводи за петстотин долара. Повечето преводи да пратени от тукашните банки.
Кълан не ме погледна веднага. Върна на хлапето писалката, после сините му очи се присвиха.
— Рекох си, че ако намерим втория екземпляр на един — два от преводите и видим кой ги е пращал, може би ще открием човек, който да се бръкне за прилично погребение или да наеме адвокат и той да отклони домогванията на щата да прибере наследството.
По лицето на Кълан не трепна и мускулче. Той продължи да ме гледа вторачено със сините си очи, без да реагира.
— Както ми го описвате, излиза, че издирвате безследно изчезнал — рече Броуди някъде след минута. — Защо ченге от отдел „Убийства“ се е нагърбило с подобно нещо?
— Тъкмо да ни свърши смяната, и ни повикаха за случая — обясних аз. — Шефът ми отпусна ден-два, за да се опитам да открия някой роднина. И на него ония приятелчета от щатската данъчна служба не са му особено симпатични.
— И кой е вашият шеф?
— Лейтенант Мориарити. Дан Мориарити.
— Може и да съм го чувал — отбеляза той безизразно.
— Защо търсите точно тук? — намеси се Мерил.
— Защото повечето банкови преводи са направени в четирите банки в града ви. Надявах се да ми съдействате. Единият от директорите ме изрита като мръсно псе от кабинета си, другият ме прати за зелен хайвер.
— Макбърни наистина вдигна врява до небето, че сте искали поверителни сведения, но този дъртак си е такъв — крив му е целият свят. На осемдесет и една години е, шотландец до мозъка на костите. Спестява минутите в буркан, който държи под писалището си.
Кълан ме разиграваше като маймуна. Даваше ми да разбера, че е наясно как съм ударил на камък при Макбърни и вероятно при Бен Горман, а също че двамата смешници в понтиака са му докладвали всичко от игла до конец. После смени темата.
— Как ви се вижда малкото ни градче? — попита любезно Кълан.
— Много е живописно — отвърнах аз. — Прилича на картина на Норман Рокуел.
— Харесвате ли Рокуел?
— Прекалено рязък е за моя вкус.
— А какъв е вкусът ви, сержанте?
— Падам си повече по Ван Гог.
— А, значи харесвате съвременните художници. Аз предпочитам майсторите от едно време. Харесвам Рембранд.
— По-млад съм от вас, никога не съм го срещал.
На Кълан явно му доставяше удоволствие да си разменяме остроумия, все едно беше на дуел и си пробваше сабята с противника, преди да е започнал истинският двубой.
— Колкото до банките… — подхванах аз.
— Съжалявам — отсече Кълан. — В това отношение не мога да ви помогна.
— Противозаконно е — намеси се благо Мерил, в гласа му се долавяше лек южняшки акцент. — Трябва да извадите съдебна заповед.
— Защо изобщо си правите този труд? — възкликна Кълан. — Мен ако питате, ако някой се е крил толкова усърдно, значи не е искал да се разбира кой е. Но това е мое мнение.
— Правя си този труд, защото, както е тръгнало, ние със съседите и кучето на жената ще бъдем единствените, които ще идат да сложат на гроба и по една роза.
— Имала е куче, така ли? Какво стана с него?
— Вероятно спи под дървото в задния ми двор.
Кълан ме изгледа многозначително. Устните му се разшириха в усмивка.
— Сантиментален сте, Банън. Внимавайте много, може да ви струва живота.
— Това може да се изтълкува и като заплаха — подметнах аз и отвърнах на усмивката му.
— Грешите, няма такова нещо. Най-малкото в нашия град няма да ви заплашва никой — възрази той. — Държим под око гастролиращите стрелци.
— Заради това ли онези двамата бабаити ме следват по петите още откакто съм пристигнал?
— Значи сте ги забелязали.
— То оставаше да не ги забележа. Само дето не ми бръкнаха в очите.
— Момчетата нямат опит. Напоследък рядко им се налага да следят някого в Сан Пиетро — подхвърли нехайно Кълан.
— Просто се опитвам да уредя жената да напусне както подобава този свят — върнах се аз отново на темата.
— Не се и съмнявам — рече той. — И изобщо не ви вълнува кой й е пращал тия петстотин долара месечно, нали? Пропуснах покрай ушите си подигравката.
— Значи не я познавате, не сте я познавали, де.
— От вас чувам за пръв път името й.
— Ами ако сте я познавали под друго име?
— Дори и да съм я познавал, откъде да съм сигурен за кого става въпрос?
— Е, капитане, тук все пак има човек, който я е познавал, и то добре.