Той ме изгледа втренчено.
— Значи според вас е изнудвала някого — провлечи Кълан. Това не беше въпрос.
— Възможно е.
— И да е възможно, това не ме засяга по никакъв начин.
— Повечето преводи са направени от четирите банки тук, в Сан Пиетро.
— Съвпадение — отсече мъжът.
— Не вярвам в съвпаденията.
Кълан замълча отново, без да сваля очи от лицето ми. Върху устните му се мярна подигравателна усмивка.
— Наистина ли очаквате да се хвана на тия дрънканици за клетата женица, която нямало кой да погребе? — рече той. — Дошли сте тук, слухтите и притеснявате някои от най-уважаваните ни граждани, а дори не можете да обясните за какво става въпрос. Радиото е цопнало във водата, жената се е сварила, точка по въпроса. Какво сте тръгнали да ровите? Дори и да е изнудвала някого, това вече е без значение. Важното е, че госпожата е мъртва и каквото и да е криела, ако изобщо е криела нещо, то също е умряло с нея. Държите се като някакъв разлигавен новобранец. Или… — Кълан замълча в вдигна вежди така, че челото му се набръчка. — Или не токутака сте ми цъфнали тук и ровичкате.
Усетих как мускулите по лицето ми се изопват. Кълан ме предизвикваше, притискаше ме до стената. Отстъпих крачка назад и си наложих да се поуспокоя.
— Обясних ви вече за какво става въпрос — отвърнах — вероятно прекалено тихо.
— Чух какво ми обяснихте — натърти Кълан. Бръкна в задните си джобове така, че палците му да сочат надолу. Заснова много бавно пред мен. — Но няма да се учудя, ако сте от предизборния щаб на Остърфелт или на Белини и сте дошли колкото да видите дали нямам някакви кирливи ризи, които да извадите на показ. Или пък сте си наумили оттук нататък да изнудвате вие. Да разберете кой е пращал парите и занапред да ги прибирате вие. Нали ме разбирате?
— Жената заслужава прилично погребение — пророних тихо аз. — Пет пари не давам дали е президентът на Съединените щати — който и да е превеждал парите, е познавал жената и трябва да научи, че тя е починала.
— И държите да му го съобщите вие.
— Аз работя по случая. Нося отговорност. Кълан престана да снове и само ме изгледа.
— Вижте какво — подхванах аз, — сигурно можете да убедите някого от своите приятелчета — банкерите, да провери и да съобщи на когото трябва. Мен ме оставете.
— Противозаконно е, банките нямат право да разгласяват такива сведения — напомни отново Мерил. — Те са поверителни.
— В такъв случай не ми остава друго, освен да взема призовки от съдията — рекох аз. — Бихте ли повторили как се казва?
— Не бих си правил този труд — отвърна Кълан. — Гюс Уейнрайт? Има лош дъх, слабо сърце, подагра, половината му сиво вещество вече е изфирясало.
— То и банките сега са федерални — вметна Мерил. — Трябва да отидете при федерален, а не при щатски съдия.
— И цялата тая дандания заради едно куче и един ковчег — поклати глава Кълан.
— Най-близкият съдия вероятно е Хомър Дженингс в Санта Мария — казах аз. — Обикновено съдейства на полицията.
Кълан трепна едва доловимо. Очите му, които бяха поомекнали, отново помръкнаха. Той стисна зъби, после пак ги отпусна.
— В Сан Пиетро няма какво да научите — отсече рязко мъжът.
— Длъжен съм да си върша работата, капитане. Не смятам да се отказвам.
— Добре тогава, вършете я, сержант Банън — рече той. — А аз съм длъжен да поговоря с избирателите. Приятно пътуване до Лос Анджелис.
Той се обърна и се върна при множеството.
Погледнах са в краката, сякаш очаквах да видя ръкавицата, която Кълан току — що ми е хвърлил, но там на тревата нямаше нищо.
14.
Видях как Кълан се слива с насъбралите се, после отидох в закусвалня „Уенди“ зад ъгъла и си поръчах препечен сандвич е кашкавал и бекон и яйчен крем. Двете ми другарчета изникнаха сякаш от дън земя и спряха от другата страна на улицата.
Докато се хранех, отново се замислих за разговора с Кълан. Той знаеше кой съм, знаеше, че съм ходил при оня дребосък, шотландеца, вероятно бе разговарял и с Горман. Сега знаеше и защо съм тук и не повярва на обяснението ми за приличното погребение. Беше си костелив орех с шоколадово покритие и току-що хи беше показал пътя.
Сетих се и за събитията, съвпаднали със заминаването на Върна Хикс, ако тя изобщо е била някога в Сан Пиетро. Нямах за какво да се заловя. Единственото, което знаех, бе, че Бък Толман е бил убит две-три година преди Върна Хикс да се появи в Лос Анджелис. Не виждах никаква връзка. Мориарити може би беше прав. Май пак правех от мухата слон.
Реших да опитам още веднъж. Тръгнах по булевард Оушън и намерих редакцията на „Сан Пиетро Сентинъл“, тясна ниска постройка с островърх покрив и бледожълти стени. Веднага след входната врата имаше нещо като тезгях, зад него се виждаха машината на словослагателя, легените с букви и две писалища, отрупани с броеве на вестника а материали, някои от които бяха нападали по пода.