Зад клавиатурата на наборната машина работеше човек към четирийсетте в сив работен панталон, риза на червени райета и тъмносиня папийонка. Имаше хлапашко лице, увенчано с оредяла светлокестенява коса, и воднисти очи зад очила с рогови рамки. Когато влязох в редакцията, той наведе брадичка и ме погледна над очилата. — Да?
— Вие ли сте издателят? Той кимна.
— Чарли Гудшорн. Какво обичате?
Имаше дружелюбен, но писклив глас. Показах му полицейската значка.
— Провеждам малко разследване — обясних. — Дали ще бъде удобно да проверя теченията на вестниците за две — три години, някъде от средата на двайсетте?
— Съжалявам, господине, невъзможно е. На драго сърце бих ви помогнал, но няма как. — Той показа с палец някъде зад гърба си. — Виждате ли я онази следа от изгорено върху стената? Преди четири години ни удари гръм. Спасихме тази част на редакцията, но съседната сграда пламна. Каквото не изгоря, беше наквасено с вода, наложи се да изхвърлим всичко. Загубихме целия архив, всички стари течения. — Човекът се завъртя на високата табуретка, подпря се на колене и се наведе напред. — Нещо определено ли търсите? — попита той.
— Откога сте издател на вестника? — попитах на свой ред аз.
— От трийсет и трета година, откакто почина баща ми. По онова време работех в „Денвър Поуст“. Много ми харесваше в Денвър, но все някой трябваше да поеме нещата тук.
— Седмичник ли сте?
— От две години излизаме пет дни в седмицата.
— Върви ли?
— Не мога да се оплача.
— Радвам се. Интересуваше ме убийството на Бък Толман. В ония години не сте работили тук, нали?
Той се подсмихна.
— По онова време съм разнасял вестници. Знам за случая твърде малко.
За кой ли път бях ударил на камък. Благодарих на мъжа и понечих да тръгна към вратата.
— Ще ви пратя при човек, който може би ще ви разкаже по-подробно.
— При кого?
— Казва се Барни Хауланд. Дълги години е сътрудничи на вестника, беше и фотограф. Е, пада си по чашката, но когато е трезвен, има невероятна памет. А си е и бъбрив.
— Къде да го намеря?
— Живее на Трето авеню, точно след „Февруари“.
— „Февруари“ улица ли е? Гудшорн прихна.
— Улиците са кръстени на месеците — поясни той. — Дванайсет улици, дванайсет месеца. Помни се лесно.
— Благодаря ви, господин Гудшорн.
— Да му звънна ли? Тъкмо ще проверим дали си е у дома.
— Ще ми помогнете много.
Гудшорн придърпа старовремския си телефон, вдигна слушалката и набра номера, после изчака минута — две. — Ти ли си, Гладис? Безпокои те Чарли от „Сентинъл“… Не мога да се оплача, благодаря, а ти?… Браво на теб. Барни там ли е? Би ли му предала, че при мен е един господин от полицията в Лос Анджелис, иска да си поговорят. Да, да. Добре тогава, ще ви го пратя. Казва се…
Издателят ме погледна с вдигнати вежди.
— Зийк Банън.
— Господин Банън. Благодаря ти, скъпа. — Той затвори и рече: — Чака ви.
— Признателен съм ви, Чарли.
— За нищо — усмихна се мъжът.
За журналист проявяваше удивителна липса на любопитство.
Тръгнах си от редакцията на вестника, повървях малко, видях бакалия и вложих шест долара в половинка „Джак Даниълс“, черен етикет. После прекосих улицата, върнах се при банката и си прибрах колата. Нямаше смисъл да си играя на гоненица с двете си сенки, затова запалих двигателя и зачаках да ме подминат. После потеглих, направих едно кръгче, пак се върнах на същото място и подкарах подир преследвачите си. След десетина — петнайсет минути те взеха да се чудят как да минат отново зад мен. Накрая отбиха при тротоара и спряха. И аз отбих при тротоара и спрях. Седяхме така известно време. Свих си цигара и я запалих. Видях през задния прозорец на автомобила им, че двамата обсъждат положението.
Най-неочаквано понтиакът отпраши към библиотеката и със скърцащи гуми зави надясно. И аз отидох с колата при библиотеката и ги загледах през дърветата. Двамата минаха покрай парка и при следващата пресечка отново завиха надясно. Дадох им трийсет секунди, сетне ги последвах — потеглих бавно по улицата, където бяха завили, и погледнах. Отново завиха надясно — обикаляха карето. Аз пък продължих право напред и на следващата пряка свърнах наляво. Излязох на Трето авеню. Натиснах до дупка газта, като внимавах да не отнеса някого. Следващата пресечка беше „Февруари“.
Забавих скоростта и спрях при третата къща — хубава, едноетажна, обкована отвън с дъски. На алеята отстрани мярнах черен олдсмобил, виждал и по-добри времена, а също голямо коли — беше се налегнало в предния двор и спеше в сянката на огромния дъб, за който беше вързано. Отидох при входната врата, но не видях звънец, затова отворих рамката с мрежата против комари и почуках на стъклото. След миг ми отвори симпатична дребна женица. Беше прехвърлила шейсетте, кожата й бе посърнала от слънцето, чернете и букли бяха прихванати с мрежичка за коса.