— Ето, и вие сте чували за него! — и показа с палец през рамо сложените в рамка спомени от едно време. — На мен възложиха да пиша за случая. Стана материалче за чудо и приказ. Сам направих в снимките. Навремето имах зад фурната тъмна стаичка. Ето го и фотоапарата — посочи той допотопния очукан апарат марка „Спийд График“, оставен върху каса от кока-кола в ъгъла. — Никога не ме е подвеждал.
Станах от стола и отидох при сложените в рамки вестникарски страници. Старецът също се изправи и насочи лампата към мен. На стената имаше три вестникарски броя.
Лампата хвърли кръгче светлина върху пожълтялата първа страница на един от тях, на която с огромни букви пищеше „ТРАГЕДИЯ В «ПРИКАЗНА ГЛЕДКА»“.
Отдолу имаше и подзаглавие: „ШЕРИФЪТ ТОЛМАН И ЗАМЕСТНИКЪТ МУ ИЗБИТИ ПРИ ПРЕСТРЕЛКА“.
С по-ситни букви се съобщаваше: „В ГРАДУШКАТА ОТ ОЛОВО ЗАГИВАТ И ЧЕТИРИМА МАФИОТИ“.
Към материала имаше и снимка върху четири колони, на която санитарите изкарваха от къщата във викторианскя стил количка с труп, покрит с чаршаф, до нея беше сложена втора снимка на две колони на убития шериф.
Имаше и втора дописка върху три колони със заглавие:
Отдолу мярнах трети материал за автомобилна катастрофа и други дописки.
На снимката Толман беше с ръце на хълбоците, засуканите му мустаци само подчертаваха ястребовия нос. Беше строен, с плосък корем, на който висеше коланът на кобура, стигащ чак до бедрото, я с каубойски ботуши. Сякаш беше слязъл от фотографиите и рисунките на каубоите в евтините романчета, които като малък бях чел.
— Значи това е Бък Толман — казах аз.
— Мъж на място, ви казвам — повтори с пресипналия ся глас Хауланд. — Падаше си по тънката част, обичаше децата, мразеше гангстерите. Всяка година на Четвърти юли организираше празник на плажа. То не бяха стрелби по консерви, то не бяха състезания! Хлапетиите се струпваха да му искат автографи, а той като грейне в една усмивка, от която и цветята ще цъфнат. Ето на, колко години са минали, а пак ми е мъчно за него.
— Това през коя година е било? Престрелката, де.
— През септември двайсета година.
— Кълан също е участвал, нали?
— Вече накрая. Те с Бък гръмнали последния гангстер, после Бък се свлякъл мъртъв.
Върнах се при стола, извадих половинката „Джак Даниъдс“ и я сложих на писалището пред него. За миг очите му се подмладиха. Мъжът се подсмихна и погледна шишето.
— Явно четете мисли.
— Никога досега не съм срещал добър журналист, който да не цени хубавото питие — поясних аз. Той ме погледна и поприсви очи.
— Та какво искате?
— Искам да знам какво не се написали вестниците.
— Нали не работите за някого от ония негодници, дето ще се състезават с Броуди за губернаторското място? Само това оставаше — да сте ми дошли тук, за да надничате под леглата и да търсите кирливи ризн.
— Няма такова вещо, господине. Опитвам се да разбера нещичко за една жена — Върна Хикс, която може би е живяла тук преди време, някъде през двайсетте.
— И защо се интересувате от тази жена?
— Защото почина завчера вечерта. Подхлъзнала се, докато излизала от ваната, радиото паднало във водата и жената направо се сварила. Била е вдовица, няма деца.
— Защо тогава подпитвате за „Приказна гледка“, моето момче?
— Разпалихте любопитството ми, ето за това. Нали ни знаете какви сме си ние, ченгетата, все искаме да узнаем какво точно е станало зад кулисите.
Старецът поизвърна буталната „Джак Даниълс“, за да прочете етикета, и взе да го изучава с нежност, която обикновено свързваме с дядо, зърнал за пръв път внучката са. Прокара език по долната си устна. Издърпа най-долното чекмедже на бюрото и извади две старовремски чаши. Бяха прашни, с петна по дъното.
— Нали не възразявате, задето чашите са мръсни? — попита Хауланд. — Жената е заклета въздържателка. Не искан да дърпам дявола за опашката и да ходя да ги мия горе в кухнята.
— Сигурен съм, че това приятелче — „Джак“, ще изтреби всичко, което се спотайва в двете чаши.
Старецът отвори бутилката, наля конска доза и в двете чаши и приплъзна едната по писалището към мен.
— За Бъки! — вдигна той чашата.
Чукнахме се и аз сръбнах предпазливо, като се постарах да не глътна мъртвата муха, плаваща по повърхността. Хауланд дълго души чашата, сетне отпи юнашка глътка, задържа я няколко секунда, изду устни и чак тогава я глътна. Отметна назад глава, загледа се в тавана, затвори очи, възкликна нещо от рода „ето, това е“ и въздъхна разчувствано. Пак изправи гръб, взря се в преполовената чаша, кимна бавно и изрече със страхопочитание: