Отново се извърнах към първите страници на вестниците по стената. Върху една от тях имаше огромно заглавие в черна рамка:
Материалът бе поместен отляво на страницата. Под него отдясно с малко по-дребен шрифт пишеше:
„РАЙКЪР ИЗПРАВЕН ПРЕД СЪД ЗА УБИЙСТВО“
Имаше и размазана фотография ха Уилма Томпсън, тъничка блондинка в евтина рокля и със свенлива усмивка, снимана на фона на океана. Фотографията на Лайла Париш също не вършеше работа. Бяха я щракнали на излизане от съда, скрита зад войника. Беше нисичка, с тъмна коса в хубаво телце.
Виж, снимката на Еди Удс ме изненада. Бях очаквал да видя някакво едро свъсено ченге, пред мен обаче стоеше хлапе най-много на двайсет и три-четири години с нагла усмивка и тънки мустачки — в ония години последен писък на модата. Беше облечен в карирано сако и тъмна връзка, и стоеше пред сградата на шерифството.
А в долния десен ъгъл пишеше:
„БИВШИЯТ МАФИОТ РОДНИ ГИЛФОЙЛ ИЗБРАН ЗА КМЕТ НА МЕНДОСА“
Имаше и снимка на свъсен мъжага с вид на престъпник, облечен в светъл костюм с жилетка, захапал в ъгъла на устата пура и пъхнал палци в джобчетата на жилетката.
— Кой е Гилфойл? — полюбопитствах аз.
— Тази страница е голям смях. След като убиха Фонтонио, следващият в йерархията беше Гилфойл. Той си вдигна чукалата и заедно с остатъците от бандата на Райкър се изнесе в Мендоса, на около четирийсет километра южно оттук, намира се в окръг Пасифика. После заедно с него се изнесоха и всички кръчми, комарджийници и публични домове. Сигурно сте чували за Мендоса, викат й „Дупката в стената“, понеже градът се е превърнал в свърталище на главорези и гангстери.
— Не съм чувал нищо — отвърнах аз. — Гилфойл жив ли е?
— Жив е, и още как, разиграва си коня. Мендоса е град на порока. Гилфойл му беше кмет два — три мандата, после се кандидатира за шериф. И досега е такъв.
— Какво мисли Кълан по въпроса?
— Двамата не могат да се гледат. Мразят се от години. Гилфойл си е убиец… или най-малкото праща други да му вършат мръсната работа. Но не си мешат капите с Кълан, всеки си гледа своя окръг.
— Благодаря ви, господин Хауланд, за урока по история — рекох аз. — Не съм срещал по-сладкодумен човек от вас, но трябва да вървя.
— Жалко, че не можах да ви помогна с онова момиче, как му беше името… а, да, Хинкс.
— Хикс — поправих го аз.
— Да де, Хикс. Заповядайте пак. Беше ми много приятно. — Той потупа чекмеджето и се усмихна. — Благодаря ви за това.
— Винаги на ваше разположение — рекох аз.
15.
Когато си тръгнах от Хауланд, вече беше пет часът. Черният понтиак не ме чакаше.
Затова пък ме чакаше кафеникавият пакард. Едрият като бик шофьор се бе подпрял на предния калник и свиваше цигара. Щом ме видя да излизам, ми се закани с пръст и отвори задната врата. Отидох при автомобила, наведох се и видях Кълан.
— Здравейте отново — рече ми той дрезгаво, но любезно. — Качвайте се.
Огледах се. По улиците нямаше жива душа.
— Не се притеснявайте, няма да ви застрелям — засмя се той.
— Ами моята кола?
— Тук е на възможно най-безопасното място — увери ме Кълан. — В този град няма да ви я задигнат.
Качих се и потънах в меката задна седалка, тапицирана с кафеникав плюш. Килимът долу явно беше взет от нечия гостна. Автомобилът беше с електрически смъкващи се прозорци, радиотелефон, радиоприемник „Атуотър-Кент“, вграден в гърба на предната седалка до шофьора, с четирн колони отзад и две отпред, с малък хладилен шкаф, където имаше скъпо ирландско уиски, четири чаши и сребърна кофичка за лед.
— Много тежкарско — рекох и потупах седалката. — Ваната къде е, в багажника ли?
Кълан се засмя. „Казвай, мой човек, каква игра ми играеш?“, помислих си аз. Не ми се наложи да чакам дълго за отговор.
— Започнахме зле, държах се грубичко — подхвана Кълан. — Извинявайте. Вие просто си вършите работата.
— Ами тая параноя, дето ви е налегнала: че съм се сдушил с конкурентите ви на изборите, че се домогвам аз да прибирам занапред парите, които снася изнудваният…