— Забравете, че изобщо съм го казвал.
— Хайде, от мен да мине, ще забравя.
— Имам един час за убиване — допълни той. — Реших да ви поразведа из града.
— Къде отиваме?
— Вече видяхте селището. Сега ще се качим на Хълма.
— Какъв Хълм?
— Там са заровени парите — поясни Кълан.
Кръстоса крак върху крак и извади старовремски златен джобен часовник. Махна капачето, погледна колко е часът и каза на шофьора:
— Разполагаме с време, Ръсти, я мини по панорамния път. — После на мен: — Нали нямате насрочена среща?
— Не знам, тефтерчето със срещите остана в колата ми. Кълан прихна.
— Много сте остроумен, каубой, никога не оставате длъжник.
Тръгнахме да заобикаляме парка. На люлките имаше две малки деца, люлееха се в противоположни посоки и докато се подминаваха, навеждаха глави. До пързалката беше застанал възрастен господин, който се опитваше мило да убеди внучката си да се спусне — тя бе седнала в горния край и се беше вкопчила отстрани за улея, сякаш от това и зависеше животът. И този път сякаш виждах рисунка на Норман Рокуел.
— Между другото, момчетата по-добре ли се справят? — поинтересува се Кълан. — Дръпнах им едно конско.
— Минах зад понтиака и известно време карах след него — обясних аз. — Ако случайно ви интересува, нямам намерение да замърсявам тротоарите или да ограбвам банка. Защо, по дяволите, си давате толкова труд да ме следите?
— Защото сте подразнили някои от най-влиятелните граждани.
— Вече ми казахте. Просто си върша работата.
— Пак ли ще ми повтаряте като курдисан оная небивалица за погребението на вдовицата?
Въздъхнах тежко.
— Какво предпочитате, да ви кажа, че днес съм решил да се измъкна от големия град, защото времето е било ужасно? И понеже стана дума за банки, ми се струва твърде любопитно, че в градче като вашето има цели четири банки, Според мен една, хайде, две са предостатъчни.
— Тук живеят доста хора, които не си знаят парите — баснословно богати са — отвърна Кълан, когато вече наближавахме Хълма. — Предпочитат да притежават дял от банката, където си държат парите.
— И ако няма достатъчно дялове, си правят своя банка, така ли?
— Така стават тия неща.
Подкарахме по-бавно — наближавахме метална порта, не по-малко внушителна от Великата китайска стена. Униформеният сгърбен пазач се изправи и изкозирува на Кълан, докато минавахме покрай него, за да влезем в нещо като естествен парник. От двете страни на пътя се възправяха дървета, образуващи стена между пътя и къщите, всички скрити зад клонака.
— Съжалявам, но наистина съм безсилен да ви помогна с банките — рече Кълан. — Звъннах на един — двама банкери, бяха категорични, че не могат да ви покажат преводите, докато не представите съдебна заповед.
— В Лос Анджелис нямах затруднения.
— Ние тук сме провинциалисти.
Каза го, докато подминавахме огромни къщи и имения, спотаили се зад боровете, кичестите дъбове, кипарисите и евкалиптите. Моравите бяха подравнени и обрамчени с прелестни цъфнали цветя: жълти нарциси, рози, камелии, бегоини, маргаритки, огромни като резервни гуми. Тук — там по алеите пред къщите и под навесите се мяркаха автомобили. Зърнах през листата четириместен мерцедес кабриолет един ролс-ройс, два линкълна и един стътс. Сградите бяха още по-внушителни. Нямаше две, които да си приличат — в този прикътан, ала изискан квартал бяха представени всички архитектурни стилове.
След дълго лъкатушене пътят излезе на билото на хълма и продължи по хребета — градът остана в подножието. Покрай нас профуча сребрист автомобил марка „Дюзънбърг“. Мярнах мъжа зад волана: тъмнокос тип с морскосиньо кепе за голф, килнато на една страна. След около километър и половина, когато пътят отново навлезе сред дърветата, подминахме порта, водеща към огромна триетажна тухлена къща в стил „Тюдор“ с фасада, обкована с дъски. Беше кацнала на билото и отстоеше на около двеста метра от шосето, имението наоколо сигурно беше към двайсет акра. Третият етаж завършваше със стръмен покрив, прозорците бяха със стъклописи. Портата беше отворена, пред гаража в същия стил, на алеята с формата на подкова и с размери на бейзболно игрище беше спрял черен „Пиърс-Ароу“. Един от слугите лъскаше и бездруго безупречно чистата повърхност на скъпия автомобил. Зад къщата билото се спускаше полегато и завършваше с оградено пасище и ливади, а на шестстотин — седемстотин метра, в подножието на урвата, се простираше Тихият океан, спокоен и ведър като езерце със златни рибки.
— Хубаво местенце — отбелязах аз.
— Това е имението на Горман — обясни Кълан.
— Същият, който не беше в банката, когато отидох да го потърся, а после, след като си тръгнах, излезе отвътре и се качи на лъскавия си автомобил?