— Всеки следобед играе голф — каза Кълан, но не като оправдание.
— Липсват му обноски.
— Никой не ви е канил в банката — напомни Кълан и подуши цигарата.
— Не ми прилича на човек, който ще седне да се притеснява за банковата тайна и да брани със зъби и нокти поверителността на няколко банкови превода, изпратени на жена, която вече е мъртва. — Просто не познавате града ни — отбеляза той. — Ако го познавахте, щяхте да разберете.
— Искате да кажете, че са толкова богати, та по рождение са си груби?
Кълан ме стрелна с крайчеца на окото, но не отговори. — Какво правим тук, капитане?
— Нали ви обясних — показвам ви Сан Пиетро. Онази част, която туристите не виждат.
— Преди два часа ме отпратихте от града.
— Постъпих глупаво. Наистина ме гони параноя. И Остърфелт, и Белини са изпечени мръсници. Подкупили са почти всички в Сакраменто. Винаги си имам едно наум за тях.
— Заради това ли се кандидатирате за губернатор? — Кандидатирам се за губернатор, за да се махна оттук. Ако не броим годините в морската пехота, цял живот съм живял в Сан Пиетро. Не се ли махна сега, до гроб ще гния тук. А наближавам шейсетте.
— Влизам ви в положението. Китно градче, но се убедих на собствен гръб, че след час — два ти доскучава до смърт.
— Преспокойно ще ги победя тия негодници — вметна някак горчиво Кълан. — Понякога имаме нужда от водач, който не е бил абониран цял живот за властта.
— Вероятно смятате, че можете да промените нещо в щата.
— А, едва ли — ухили се той, — затова пък със сигурност мога да им скъсам нервите на ония негодници. И аз се засмях заедно с него.
— Е, значи си струва патроните. А защо мислите, че е по силите ви да победите? Ония двамата са се срасли с властта. — Заради цифрите — поясни Кълан. — В момента силите са изравнени — петдесет на петдесет, е, Белини има малка преднина. Но който гласува за Остърфелт, ще го направи, защото смята, че Белини е по-голям мошеник. Същото важи и за гласоподавателите на Белини. А на мен ми стигат и четирийсет на сто от гласовете на онези, които предпочитат да гласуват за честен човек — който и да е той.
— Доста цинично.
— Политиката е това: цинизъм и двуличие. За да станеш политик, не се иска друго освен пъргав език и широка усмивка. Изобщо не е задължително да си умен, интелигентен и честен.
Завихме, гората стана по-рядка и на двеста метра вдясно видях къща. Беше на три етажа, в класически викториански стил, до нея водеше покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше жив плет. Зад него тук — там растяха дървета авокадо и високи, източени борове. Не виждах какво има отдясно на плета, но там очевидно се бе ширнала доста земя.
Портата беше внушителна — два метра ковано желязо, украсено с орнаменти и спирали, Която сякаш казваше: „Не смей и да припарваш!“. Двуметровата ограда бе увенчана с остри шипове. Картината се допълваше от будката на пазача в ъгъла на оградата. Портата зееше отворена.
— Може ли да спрем за малко? — попитах аз.
Ръсти удари спирачки и аз смъкнах прозореца откъм моята страна.
Къщата беше бяла, със светлосин цокъл и пет остри фронтона върху фасадата. Над входната врата имаше огромен, огънат на дъга сенник с конусообразни подпори. Вратата беше от оловно стъкло. Отдалеч се виждаше как по фасадата трепка многобагрена отразена светлина. Алеята започваше на около двайсет и пет метра от входа и се извиваше на дъга, образувайки затревено островче, насред което имаше малка статуя на гола гръцка богиня, хванала преобърната делва. От нея в езерцето в нозете на богинята се стичаше вода. От алеята се отклоняваше тесен път, който водеше от покрития вход право към нещо като паркинг южно от къщата.
Бях видял сградата от другата страна на залива и знаех, че отзад има огромна морава, свършваща при ръба на урвата, която се спускаше отвесно към Тихия океан.
Доколкото можех да преценя, над първия етаж имаше най-малко петнайсет спални. На приземния етаж вероятно имаше библиотека, билярдна зала, трапезария, всекидневна и каквито там други помещения са необходими, та богаташите да разберат, че собственикът е по-богат и от тях. Зад къщата, далеч над океана, чак при хоризонта се трупаха черни буреносни облаци. Някъде в средата на алеята от живия плет надзърна сив заек, който се огледа и хукна в обратната посока. Най-неочаквано спря, обърна се, вдигайки с крачета ситни камъни, и пак се шмугна на безопасно миг преди над пътя да се стрелне пъстър сокол с оголени нокти, който прелетя ниско над живия плет.
На това място не би подхождало никакво друго име освен „Приказна гледка“.