В сравнение с него имението на Горман приличаше на куклен дом.
— Божичко, какъв изглед! — възкликнах аз.
Но всъщност си представих гърмежите в нощта, Кълан, който профучава с форда през същата тази порта, главореза на име Макгърк, който излиза, залитайки, от къщата и прави на сол предното стъкло на автомобила миг преди Кълан да го уцели с един — единствен изстрел в окото и той да се свлече върху живия плет. Представих си как Кълан нахълтва като фурия във всекидневната. Още три изстрела. Женски писък.
И се запитах кой кого е застрелял, когато в нощта са екнали онези три последни изстрела.
Облегнах се на седалката в автомобила. — Готов съм да се обзаложа, че дори Джон Джейкъб Астор17 ще трепне от завист, ако види къщата отвътре — отбелязах аз.
— Ще ви струва петачка, ако искате да проверите.
— Не, благодаря.
Кълан ми подаде една от цигарите, които Ръсти беше свил, запалихме ги. Шофьорът превключи на скорост и продължихме нататък. Прозорецът се плъзна без шум нагоре сякаш по заповед на някого от къщата.
На двайсетина метра пред нас имаше отбивка, която завиваше надясно, сетне се спускаше рязко надолу и заобикаляше отвесната урва. Океанът долу се простираше точно пред нас. Поредната приказно красива гледка. Шосето беше препречено с яркочервена бариера с фенери в двата края.
— Това пък какво е? — учудих се аз.
— Казва се Панорамният път. Преди доста години го затворихме, прекалено опасен е. — Кълан потупа Ръсти по рамото. — Дай да се спуснем.
Дори и да се притесни, шофьорът не се издаде с нищо. Слезе от автомобила, махна преградата, пак се качи, мина три — четири метра, отново слезе и върна бариерата на мястото и. Подкарахме на първа скорост по тесен, стръмен път с много завои. Нямаше мантинела. На метър — метър и нещо от нас урвата се спускаше отвесно на шейсет метра, право към скалите и океана. На метър от другата страна се възправяше като стена. Автомобилът пъплеше на педя от нея, под гумите хвърчаха камъчета и чакъл. След трийсетина метра взехме острия завой и излязохме на широк прав участък от пътя, на който можеха да се поберат шест-седем автомобила. Откъм океана шосето бе преградено с висок до кръста зид, при който имаше стара, изронена от стихиите каменна пейка.
Без да му казват, Ръсти отби встрани и спря. Дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя, но остави колата на скорост.
— Я си оставете шапката в автомобила — рече Кълан и метна черното си бомбе на седалката.
Последвах примера му и като се опитвах да прикрия ужаса си, слязох на пътя. Откъм океана излезе силен вятър, който разроши косата на Кълан. Страх ме е от високото. Страх ме е от тесни като козя пътека шосета и стръмни урви. Страх ме е и да слизам на прави участъци на такива пътища.
— Няма страшно — увери ме Кълан, после отиде при зида и стъпи с единия крак на него.
— Тръпки ме побиват — успях криво — ляво да изрека.
— Не бойте се. Това е най-безопасният участък от пътя. Стига да не гледате надолу, и всичко ще бъде наред.
Отидох бавно при каменния зид. Хванах се с две ръце за него. Погледнах право към океана. Черните буреносни облаци вече приближаваха, видях дори мястото в океана, докъдето бе стигнал дъждът. На около километър и половина, в началото на залива изникна бял хидроплан със синя ивица отстрани, който направи кръгче и се насочи към нас, успоредно на зъбера. Продължи да кръжи над лодките и яхтите, сетне бавно се сниши. Поплавъците докоснаха повърхността на водата и оставиха подире си бели разпенени следи. Накрая самолетът зави и се насочи бавно към кея.
— Голямата къща на билото е на О’Дел — обясни Кълан. — Те двамата с Илай Горман са положили началото на всичко това. Били са съдружници в железницата. Единият беше ирландец скандалджия, почти цял живот се изхранвал с хазарт, вторият беше правоверен евреин, изключително предприемчив. Вечно бяха на нож. О’Дел смяташе да продаде земите край океана, та да построят на тях завод за целулоза. Горман пък разправяше, че не искал да живее с фабричната воня в задния си двор. Накрая решиха да сложат в буквалния смисъл на думата картите на масата и разиграят на покер собствеността си заедно с двайсет хиляди долара. Който победи, ще вземе всичко. О’Дел загуби, махна се от града и никога повече не стъпи тук. Загина заедно с жена си, когато потопиха „Лузитания“. За къщата се грижеше пазач, докато дъщеря им Делайла я наследи заедно с банковата сметка на баща си.
— Доста лъскава е за бардак — отбелязах аз.
— Не бих казал, че е бардак — възрази Кълан. — Това тук е по-скоро частен клуб, прекалено скъп за такива като вас, а и като мен. Пет стотачки, за да прекараш вътре една вечер, плюс цената на забавленията. Пожизненото членство струва десет хиляди.
17
Джон Джейкъб Астор (1763–1848), крупен американски предприемач н търговец на кожа. — Б. пр.