Подсвирнах между зъби. — Ще се изненадате, ако ви кажа имената на някои от постоянните посетители.
— Защо Делайла О’Дел се е захванала точно с това?
— Хората тук я презираха, защото е издънка на 0’Дел, богата е като Крез и на всичкото отгоре е изключително предприемчива. Отнасяха се с пренебрежение към нея и тя им го върна тъпкано, като превърна имението „Приказна гледка“ в най-лъскавия публичен дом на Западното крайбрежие, а може би и в цялата страна.
— Проституцията е забранена по закон — напомних аз. — В нашия окръг не е забранена. Както и хазартът. А също алкохолът по време на сухия режим.
— И как го оправдавате?
— Не ми се налага да го оправдавам. Бък Толман го е казал най-добре: „Няма как да забраниш на хората да пият, да играят комар и да кръшкат. Най-умното, което можеш да сториш, е да се погрижиш да го правят безопасно и приятно. Нали те плащат сметките.“ Сигурно сте възмутен от дън душа.
— Ни най-малко — възразих. — Аз работя по други закони.
— Хайде, де! Знаете прекрасно, че стига да поискате, и в Лос Анджелис можете да поиграете комар или да си купите жена по всяко време на денонощието. Достатъчно е да бутнете на когото трябва и той ще си затвори очите.
Нямаше какво да възразя, затова смених темата.
— Знаете ли, май съм по-склонен да възприема възгледа на онзи тип — 0’Дел. Той поне е бил откровен. Не си е кривял душата и не се е правел на много благороден. Искал е да си получи парите за земята и да ги остави да построят завода. Да отровят въздуха, почвата и водата, да изсекат дърветата, а после да седнат на спокойствие и да изчислят печалбата. А Горман е превърнал града в увеселителен парк за хора с тлъсти банкови сметки, взима им три-четири пъти повече, отколкото те ще платят другаде, и е надянал ярема на отрудените хорица, които с това си вадят хляба. Сега сигурно се изкарва голям човеколюбец.
Кълан се изненада.
— Господи, какво се разфучахте такъв, вас пък кой ви е настъпил по мазола?
— Ако трябваше да избирам, сигурно щях да предпочета сребролюбието пред двуличието. Ще помисля по въпроса.
Долових, че Кълан, доста озадачен, ме наблюдава с крайчеца на окото. Мъчеше се да разбере дали говоря сериозно, или просто му противореча, колкото да се заяждам. Извърна отново поглед към залива.
— Това там е Руди Шафър — обясни той, сочейки хидроплана. — Работи три дни в седмицата, после идва в сряда със самолета и стои четири дни в „Приказна гледка“.
— Откъде толкова пари?
— Не съм го питал.
Страхът ме беше поотпуснал — надзърнах предпазливо надолу и тутакси ме побиха тръпки. Точно под нас, някъде по средата на урвата, имаше нещо като малка издатина с пет — шест бора по нея. Сред боклуците около дърветата проблесна нещо. Взрях се и видях някакво подобие на голямо ръждиво легло. На хвърлей от него имаше метален обръч, сякаш покълнал от купчината мъртви клони. — Там долу има нещо — рекох аз.
— Шевролет модел двайсета година — отвърна Кълан, без да поглежда. — Вечерно време тук пада такава мъгла, че не виждаш и на педя пред себе си. Едно от хлапетата решило да слезе в града. Изгубило контрол над автомобила, не успяло да вземе завоя, паднало право долу и колата се подпалила. Намерихме го чак на другата сутрин. По онова време пътят беше два пъти по-широк, имаше и мантинела. Но сега е подкопан и изровен.
— Познавахте ли момчето?
— Тогава познавах всички в града, сега също.
— Но не сте познавали Върна Хикс.
— Значи не е живяла тук.
Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих голямата фотография на жената, преснимана от вестника. Посочих на нея Върна Виленски. Вятърът огъна снимката и Кълан я хвана с две ръце. Взря се в нея, сетне ме погледна и вдигна вежда.
— И искате да позная жената! — засмя се той. — Единственото, което виждам, са темето и носът и. Снимката все едно е правена в тъмен тунел.
Показах му оригинала и Кълан само поклати глава. Тогава му връчих и фотографията от моргата.
— Майко мила! — подвикна той. — Дано не я показвате на други. Ще вземат да ви повърнат върху обущата. Кълан ми подаде с рязко движение фотографията.
— Защо ме доведохте тук? — попитах го аз. — Колкото за да ми вземете страха ли?
— Не знаех, че се боите от високо. Една вечер ей на оная каменна пейка животът ми се промени из корен.
— Защо?
Той не отговори, само се взря в хоризонта и отметна глава към небето.
— Скоро ще излезе буря — рече ми.
На връщане не се случи нищо интересно. Тъкмо наближихме къщата на Хауланд, когато по предното стъкло забарабаниха първите едри капки дъжд. Ръсти свърна към автомобила ми и спря зад него. Облегна се с въздишка и сплете пръсти зад тила си.