Кълан рече:
— Вие, Банън, сте умно ченге. Не мога да не го оценя. Но пак ви повтарям, тук няма да научите нищо. Тръгвайте, докато не ви е застигнала бурята.
— Защо ме заведохте на тази малка разходка? — попитах аз. — За да ми покажете, че на Хълма има мнозина богаташи с дебели връзки с губернатора и дори с Белия дом?
— Не исках да оставате с погрешно впечатление за Сан Пиетро.
Долових загатнатото предупреждение, вложено в думите му.
— Няма такава опасност — отвърнах, взрян право в очите му. — И аз навремето съм се сблъсквал с политиката и големите пари. — Тръгнах да слизам от автомобила. — Мисля да хапна, преди да потегля обратно за Лос Анджелис. Къде в града сервират най-добрите пържоли… които да са ми по джоба?
— В закусвалнята. Долар и двайсет и пет цента порцията. Ще звънна. Черпи шерифството.
— Благодаря, но няма нужда. Отпуснали са ми десет долара дневни. Ако не ги похарча, следващия път Мориарити ще ми даде само пет.
— Почти през целия си живот съм бил ченге — каза Кълан. — Знам им и кътните зъби на полицаите. Познавал съм добри, познавал съм лоши, познавал съм нечестни, глупави и толкова продажни, че чак да ти се повдигне. Вие сте хрътка. Хващате дирята и не се предавате, докато не захапете. Но умната, каубой! Внимавайте да не объркате конците.
После си заминаха.
16.
Докато стигна в закусвалнята в другия край на града, дъждът, започнал като лек ръмеж, прерасна в истинска буря. Вятърът се усили, донасяйки със себе си черни облаци, прорязани от светкавици. Заваля като из ведро.
Разговорите ми с Хауланд и Кълан не ми бяха донесли почти нищо. Онова, което Хауланд ми разказа за касапницата в имение „Приказна гледка“ и за Арни Райкър, осъден за убийството на Уилма Томпсън, бе любопитно, но не ми вършеше работа — беше белязано с огорчение и изпъстрено с митовете и легендите, каквито бившите журналисти обичат да разправят по кръчмите. Кълан пък не бе споменал и думица за престрелката в „Приказна гледка“, за Райкър и Еди Удс.
Мигащият червен неонов надпис на закусвалнята обещаваше да намеря подслон от бурята. Ресторантчето беше като всички останали заведения от този род: с кожени сепарета, хромов обков и дълъг барплот, опасал на подкова кухнята. Съвсем прегладнях от миризмата на готвено, на запръжка и силно кафе. Седнах в едно сепаре в ъгъла, поръчах си пържола алангле, бъркани яйца, салата от домати и лук, топли питки, лимонов пай и бира „Мюленбах“. От седалката в едно празно сепаре секвестирах намачкан брой на следобедното издание на „Таймс“, който още ставаше за четене, свих си цигара и я запалих, докато преглеждах набързо заглавията и си чаках вечерята.
Дописката, която търсех, беше забутана отзад, в долната половина на страницата с некролозите, три абзаца под основния материал: „ЖЕНА ЗАГИВА ПРИ ЗЛОПОЛУКА В БАНЯТА“. От статийката научих по-малко, отколкото знаех, тя завършваше е два реда: „Името на покойницата не се съобщава, докато не бъдат уведомени роднините. До приключването на броя не се знаеше кога ще бъде погребението.“ Джими Пенингтън си беше оставил вратичка, да не би случаят да се окаже по-заплетен, отколкото съм му казал. Точно за това бе най-добрият репортер в града.
Донесоха ми вечерята, оставих вестника и и се нахвърлих. Кълан се оказа прав: пържолата беше дебела към три пръста и бе невероятно вкусна, питките, които намазах е масло, направо се топяха в устата, бирата пък беше в охладена халба. Бях прекалено погълнат от храната, и не забелязах черния понтиак, спрял на паркинга, и двамата тилове на предната седалка.
Хапнах си на спокойствие, без да бързам, поръчах второ кафе, изпуших още една цигара. Знаех, че само съм си пропилял времето с издирването на факти за месторождението на Върна Виленски, а и вече не валеше толкова силно. Освен това Розичка ме чакаше дай дам вечеря и кокал. Беше едва седем и половина, до единайсет можех спокойно да се прибера. Келнерката уви кокала в целофан и го сложи в хартиена кесия. Дадох й цял долар отгоре, сигурно най-тлъстия бакшиш, който някога е получавала, вдигнах яка, нахлупих шапката чак до очите си, та да не ме навали, и забързах към автомобила зад ъгъла.
Тъкмо да отворя вратата, когато някой зад мен подвикна:
— Къде си се разбързал такъв, мой човек?
Понечих да се обърна, но някакво ръчище с размерите на парен чук ме сграбчи през гърдите и обездвижи китките ми. Пликът с кокала за кучето тупна в краката ми. Приближи се втори мъж — смътно очертание в дъжда и мрака, — който ме фрасна с все сила в стомаха. Превих се одве. Шапката ми отхвръкна в калта. Останах без въздух. 8а миг ми се замая главата. Проряза ме остра болка в стомаха, храната се качи чак в гърлото ми. Преглътнах, помъчих се да направя крачка напред, но точно тогава в гръдния ми кош се стовари втори удар. Нозете ми се подкосиха, аха да падна, но оня, дето ме държеше, ме вдигна и ревна: