— Върви си на топло при мама и да не си припарил повече тук, леке такова!
Замахна отново, аз обаче го изритах, доколкото имах сили, по слабините. Усетих как пукат кости, как мускули и тъкан омекват. Вдигнах нападателя си два — три сантиметра над земята и го тласнах назад, той се преви и изпищя.
Докато падаше на колене, наведох глава, сетне се засилих и я стоварих върху лицето на бабаита, който ме държеше отзад. Халосах го повторно с тила си. Той застена, отслаби хватка, а аз само това и чаках, завъртях се и се отскубвах, фраснах го още веднъж по лицето, този път с челото си. Той си удари тила в прозореца на автомобила и го направи на сол. Пусна ръка, след което аз му ударих едно кроше и направих на пихтия онова, което беше останало от носа му. Точно тогава видях, че другият му ръкав е празен и е подпъхнат в джоба на сакото.
Беше ме държал с единствената си ръка. Издаде странен тих звук и се свлече на земята, а аз се обърнах към втория си нападател, който се мъчеше да си поеме дъх и да изпълзи от калта. Приближих се и го ударих отстрани по челюстта, точно под ухото. Той се подпря с две ръце в калта, след което го фраснах още веднъж и го запратих по гръб в локвата. Мъжът се просна с разперени ръце и отворена уста, гълташе направо от дъжда.
Пак се обърнах към първия, застанал на колене и на една ръка, и го довърших с поредното дясно кроше по слепоочието. Човекът се свлече ничком и без да издаде и звук повече, цопна в калната локва.
Цялото меле продължи около две минути.
Когато обърнах първия нападател по гръб — да не вземе да се удави в калта, сакото му се отвори и аз видях полицейската значка, закачена на жилетката на костюма, и пищова под мишницата му.
Бях провел кратка схватка със старите си познайници Лаурел и Харди. Взрях се по-отблизо в колегата на Едноръкия и се втренчих в празната очна ябълка. Огледах се в дъжда, но не открих стъкленото око.
Да му се не види дано — промърморих си, От крошетата в стомаха едвам се държах на крака, но успях криво — ляво да се наведа и да изтръгна полицейската значка. После отървах нападателя си и от пистолета, взех си шапката и хартиената кесия с кокала за кучето, качих се на автомобила и потеглих, оставяйки ония хубостници да гледат нагоре към дъжда.
Завих зад ъгъла и минах покрай парка. Дъждът и вятърът, общо — взето, бяха заличили всички следи от пикника, червените думи по сергиите със сандвичи, оповестяващи, че ДОВЕЧЕРА В ДЕВЕТ ЩЕ ИМА ПРАЗНИЧНА ЗАРЯ, се бяха стекли надолу като вадички кръв. Спрях пред сградата на шерифството, извадих кокала от книжната кесия и пъхнах вътре пищова и полицейската значка.
Ребрата ме боляха непоносимо, едва се държах на крака, но успях някак да се кача по стълбите и да вляза в полицейския участък. Розалинд бе сменена от висок, слаб като върлина мъж в сияя униформа. Пушеше пура и четеше списание „Лаиф“. Погледна ме с отегчени очи, докато слагах кесията върху плота.
— Подарък за капитан Кълан — обясних аз. — Постарайте се, ако обичате, да го получа.
— Какво да предам, от кого е? — Той знае — отсякох аз и си тръгнах.
Отправих се с колата към Лос Анджелис, по-далеч от тая лудница.
След като излязох на сто и първа магистрала, включих буркана и натиснах почти до дупка педала за газта. Дъждът проникваше през натрошеното стъкло на прозореца и ми мокреше врата. Ребрата ме боляха така, сякаш бяха счупени. И с ръка да ги докоснех, ме прорязваше така, че чак ми избиваха сълзи.
Докато прекосявах Санта Барбара, угасих буркана и намалих скоростта, после отново го включих и отпраших нататък. Влязох в Лос Анджелис направо по булевард „Сънсет“ и се отправих на изток. Улиците тук бяха сухи, небе паднала и капка дъжд. В десет и половина вече си бях у дома.
Спрях на алеята пред нас и поседях още малко в автомобила. Стомахът още ме присвиваше. Слязох предпазливо от колета, като се държах за горната рамка на вратата. Не ме заболя по-силно — нямаше накъде повече. Сгьрбен, отидох при входната врата, отключих я и влязох вътре. Отидох в спалнята, свалих си сакото и вратовръзката, разкопчах ризата и се погледнах в огледалото в банята. В долния край на гръдния кош се синееха две морави петна колкото палачинки, които образуваха килната на една страна осморка. Не можеше да му се отрече на Едноръкия — знаеше да удря.