Извадих от аптечната обезболяващ мехлем и се върнах в спалнята. Роузи дращеше по задната врата, затова оставих шишенцето върху нощното шкафче и отидох с пъшкане да отворя. Кучето беше толкова щастливо, задето ме вижда, че ми скочи и ме олигави целия с целувките си. Фрасна ме с лапите точно където ме болеше най-много и болката ме проряза отново.
— Да ти се не види! — креснах аз.
Клетото псе отскочи назад и ме погледна така, сякаш съм го изритал с все сила по задника.
— Не се плаши — взех да го успокоявам аз, сетне приклекнах и му протегнах ръка.
То дойде, притисна се до мен и от топлото му телце като че ли ми поолекна.
— Баща ти го скъсаха от бой — обясних аз на псето.
Нахраних го, дадох му кокал, оставих задната врата отворена и се върнах в спалнята. Легнах на кревата и смъкнах панталона. Заех се да си мажа корема с обезболяващ мехлем, който в началото ми пареше, после обаче си направи магията. Продължих да лежа, загледан в тавана, докато болката ме поотпусна. Не знам колко съм лежал, сигурно към половин час, при всяко положение достатъчно дълго, та Роузи да си изгризе кокала и да се върне. Кучето стъпи с предни лапи на леглото, загледа ме и замърда нос, явно доловило острата миризма на мехлема. Почесах го зад ушите, като се поемах дълбоко въздух и чаках болката да премине.
Когато реших, че съм в състояние да се движа, станах бавно, заключих входната врата, взех шишето уиски и чаша за вода, пуснах вътре кубче лед и се върнах в спалнята. Седнах на крайчеца на леглото, налях си половин чаша унскн, свих си цигара и я запалих. Болеше ме дори като вдишвах от дима.
Кучето приседна в краката ми, изглеждаше угрижено. Потупах с длан по леглото.
— Качи се, де — подканих.
То скочи горе, клекна и пак ме погледна угрижено.
— Няма страшно, моето момче, ребрата ми са цели — обясних му аз.
Това като че ля го поуспокои, то отиде в своя край на леглото, направи си кръгчето и се просна.
От пътуването бях спечелил не само болки в стомаха. Сега вече бях сигурен, че смъртта на госпожа Виленски не е случайна.
Глътнах половината уиски, пак запалих цигара, изпих си питието и угасих фаса. Уискито пооблекчи още малко болката. Легнах по гръб, мушнах се предпазливо под завивките и щракнах осветлението.
Денят се бе оказал много тежък. Заспал съм още преди Роузи да се е разхъркала.
17.
Беше седем и петнайсет, когато телефонът ме събуди. Не знам колко е звънял. Претърколих се, за да вдигна слушалката, и в стомаха сякаш ме прободе нажежен шиш.
— Оох! — ревнах аз.
Роузи се сепна и се събуди.
— Да — простенах.
— Ти ли си, Зийк? — попита от другия край на линията Кокалите.
— Ъхъ.
— Какво ти има, не ми звучиш добре. Тежка вечер, а?
— Нямаш си и представа колко тежка — изпъшках аз.
— Защо на път за работа не вземеш да минеш през моргата? Приготвил съм ти заключението от аутопсията.
— Става! След трийсет минути.
— Не бързаме за никъде — отбеляза радостно патологът. — Никой от пациентите ми не се кани да ходи никъде.
— Много остроумно, няма що — рекох и затворих. Звъннах на Скай да му кажа, че малко ще позакъснея и той да се обади в участъка и да предаде на дежурния, че се налага да се отбием в моргата.
— Как мина вчера? — полюбопитства колегата.
— Ще ти се отчета, когато се видим — отвърнах и затворих.
Станах с триста мъки от леглото, отидох в кухнята да пусна кучето навън и чак сега видях, че цяла нощ задната врата е била отключена. Роузи беше в двора и поливаше де що дръвче и храст види. Влязох в банята, пуснах топлата вода и стоях под нея десет минути. После се избръснах, облякох си туиденото сако, тъмносив фланелен панталон и тъмносиня риза, сложих си и черна вратовръзка, сипах на Роузи храна и вода и отидох да взема Скай.
— Какво му се е случило на прозореца? — беше първото, което той каза, след като се качи в колата. Сетне се взря в мен и добави: — Какво ти се е случило и на теб? Блед си като бял хляб.
— Срещнах се с капитан Кълан — обясних аз.
— И какво ти е направил той, с парен чук ли те е млатил?
— Нещо от тоя сорт — потвърдих и докато пътувахме към центъра на града, му разказах накратко какво е станало. — Пак ударих на камък — казах в заключение. — Можем да я забравим тая Върна Виленски. Там на север никой няма намерение да ни съдейства, а не разполагаме с нищо, за да извадим съдебна заповед.
— И ще позволиш на оня негодник да му се размине, задето те е подредил така? — тросна се ядно колегата — беше станал морав от гняв.
— O, и аз не му останах длъжен — успокоих го и му обясних как е приключила схватката, а също за пищова и полицейската значка, конто съм сложил в хартиения плик.