— Да го вземат мътните! — изруга Броуди.
— Браво на теб, добър изстрел! — похвали го Толман и кимна одобрително. — Оставаше ти съвсем малко.
Момчето се усмихна, пусна в дланта си гилзата и я върна заедно с револвера на шерифа.
— Ами ти, Бен? — попита Толман.
— Аз съм пас — отвърна той. — Знаете, че не ме бива много — много.
Мъжът погледна през рамо. Слънцето вече се червенееше и хлътваше зад хоризонта.
— Хайде, прибирайте се на Хълма. Време е за вечеря.
Отидоха с конете в края на плажа, при широката пътека, която пъплеше нагоре по лицето на урвата откъм страната на морето и свършваше с „Приказна гледка“, имението на О’Дел върху Хълма. До величествената му къща с бели колони се стигаше по алея, от двете страни на която имаше ниски храсти. Зад имението, сто и осемдесет метра по-долу, докъдето поглед стига, се мержелееше Тихият океан.
Къщата в имението, както и къщата на Горман бяха най-големите на Хълма.
По пътя се зададе екипаж, теглен от един кон. Кочияшът беше едър млад негър. Казваше се Ноа. Според мълвата Шеймъс О’Дел бил купил майка му на един от карибските острови, на тържище за роби, без да подозира, че е бременна. Синът и бил отгледан и възпитан от О’Дел и от образованата му жена Кейт. Ноа бе предан до смърт на семейството — понякога бе нещо като телохранител на О’Дел, друг път наглеждаше Делайла, дъщерята на О’Дел. Случваше се да кара и семейния автомобил, единствения в долината: германски даймлер, който всъщност приличаше на задвижвана с бензин каляска.
О’Дел предпочиташе да не слиза с колата в града — опасяваше се да не би спирачките да откажат или колелата да заседнат в калта. Разхождаше се с автомобила само по Хълма — широко към осем километра залесено плато, където живееха семействата на четиринаисет магнати, петима от които се появяваха само в края на седмицата.
Когато изкачиха урвата, Бен и Броуди видяха, че две от момичетата в екипажа са обърнати с лице към тях. Другото седеше с гръб към младежите.
Ноа забеляза Бен и Броуди и спря коня. Седемнайсетгодишната Делайла О’Дел, най-голямото от трите момичета, вече се открояваше с независимия си нрав. Беше доста развита за възрастта си. Огненочервената и къдрава коса се спускаше на буен водопад по раменете й. Делайла плъзна зелени очи покрай Бен и ги впери в Броуди.
— Конете ви сякаш са се въргаляли в калта — отбеляза високомерно тя.
Ан Харт, което седеше до нея и току-що бе навършила петнайсет години, бе изключително срамежлива. Засмя се припряно и прошепна:
— Здравейте.
Броуди се бе вторачил в момичето с гръб към тях.
— О’Дел, бива ли да си толкова груба — скастря то приятелката си.
Сетне се обърна и погледна Броуди.
Колкото Делайла бе налята и оформена като жена, толкова Изабел Хофман бе крехка и нежна. След половин месец щеше да навърши седемнайсет. Гарвановочерната й коса бе сплетена на плитки. Върху лицето й с остри черти и с цвят на снежнобял порцелан се открояваха замислени кафяви очи. Изабел беше облечена в бяла рокля. Ходеше само в бяло или в меки тонове, докато Делайла предпочиташе ярките, дори крещящи цветове. И понякога черното — ако не беше в настроение.
Днес Делайла беше облечена в черно.
Долината беше собственост на „Тихоокеанска железница «Дж. М. Крейн»“, която след убийството на Крейн бе преминала в ръцете на О’Дел и Горман. Евреинът прозорливо бе взел по-малък дял от собствеността, който обаче опасваше от всички страни имотите на О’Дел. Ирландецът не можеше да развие парцелите, ако не получеше от Горман разрешение да влиза и да излиза през неговите земи, а той не му го даваше, понеже знаеше какво крои О’Дел. Затова пък ирландецът притежаваше шестте парцела, върху които беше построен град Еврика.
— Какво се е случило, Дел? — попита Бен.
— Прекрасно знаеш какво — отвърна вкиснато момичето, все така вторачено в Броуди.
— Заради покера ли си такава намусена? — попита Бен. Тя най-сетне го погледна, но не отговори.
— Това засяга само бащите ни — промълви тихо момчето.
— Откакто се помня, сме приятели. Какво общо има това с нас?
— Точно така — кимна и Изабел.
— Татко казва, че ако загуби, ще се наложи да се махнем оттук. Но той няма да загуби — отсече Делайла, погледна Броуди и върху пълничките й устни се появи едва доловима усмивка. — Когато е бил млад, си е вадел хляба с комар. Навремето в Денвър.
— Аз пък не знам дали баща ми изобщо знае да играе покер — поясни Бен.