Веднага ми хрумна нещо. Точно срещу Олимпийската кула имаше хубаво ресторантче — „Франсин“, където кухнята бе отлична. Затворих указателя и предложих тримата да хапнем там.
Милисънт ме стрелна с крайчеца на окото, очевидно разочарована, че съм поканила и трети човек. — Хрумна ми нещо — поясних аз.
След четвърт час бяхме във „Франсин“. Спрях откъм страната на ресторанта, влязох и намерих маса отпред, точно срещу Олимпийската кула. Заведението вече се пълнеше. Не изглеждаше претенциозно — покривки на червени карета, лист с менюто, отпечатан на машина същия ден, хартиени салфетки.
— Нали ще поръчаш и за мен, Мили? Искам палачинки с пуешко, царевични питки с много кленов сироп и нзстуден чай. Аз отивам отсреща. Ще се бавя най-много десет или петнайсет минути. Ти, Пати, внимавай, когато излизам, виж кой е с мен.
— Това детективска работа ли е? — възкликва тя с блеснали очи.
— И още каква! — отвърнах й.
20.
Фоайето беше само от мрамор, месинг и тиково дърво. Към мецанина водеха две вити стълби в двата края на помещението. Детективското бюро на Удс се помещаваше в стаи сто и шеста и сто и седма. Качих се по стълбите.
В ъгловите помещения имаше лекарски кабинет. Кантората на адвокат Джери Гайзърт заемаше почти половината етаж, а бюрото на Удс се намираше непосредствено до нея.
Върху вратата от матово стъкло пишеше: „ЕДУАРД УДС, ПОВЕРИТЕЛНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ“. Беше заключено. Затова пък вратата на съседния кабинет беше широко отворена. Застанах на прага. Върху вратата пишеше „Вход за външни лица забранен“.
Кабинетът не беше нито скъпо, нито скромно обзаведен, нито малък, нито голям. Надзърнах вътре и видях махагоново писалище със средни размери. До дясната стена имаше тапицирано с червена кожа канапе, на което годинките вече му личаха, и два фотьойла със същата тапицерия. Някой явно беше казал на Удс, че кожата прави впечатление. Само бе забравил да спомене, че колкото по-малко, толкова по-добре. В ъгъла при вратата имаше закачалка от тъмно дърво, върху писалището се мъдреше голям стъклен пепелник, който би могъл да мине за смъртоносно оръжие, настолна запалка в кожен калъф марка „Ронсън“, познат зелен пакет „Лъки Страйк“ и два телефона — единият най-обикновен, черен, другият висок и старовремски: Удс нашепваше нещо именно в неговата слушалка.
Аз продължавах да стоя на прага и по едно време почуках лекичко по стъклото на вратата. Без да ме поглежда, Удс вдигна пръст. След миг затвори, махна ми да вляза, изправи се и ми протегна ръка. Почти не се беше променил през последните двайсет години. Още младееше за възрастта си, и досега беше с тънки мустачки, и досега косата му беше гъста, и досега имаше силен загар, само дето беше пуснал малко шкембе. Сакото му висеше на закачалката. Детективът беше облечен в бяла копринена риза на тънки светлосиня райета, носеше и вратовръзка, която не биеше на очи, и червени тиранти.
— Едуард Удс — представи се той със заучена усмивка. — Секретарката отиде да обядва. — Казвам се Банън.
— Седнете.
Метнах бомбето върху писалището и се разположих, а Удс ме погледна право в очите. Мъчеше се да си спомни дали ме е срещал.
— И аз смятам да отида и да хапна нещо — поясни той.
— Красива риба — отбелязах и кимнах към двуметровата риба меч върху стената.
— Тази хубавица тежеше сто и двайсет килограма, само да знаете как се бореше. Цели два часа съм я дърпал, докато я извадя на сушата. Оттогава не ходя за риба. Който се бори толкова настървено за живота си, заслужава да умре от старост.
— Възхитителна философия.
— Благодаря. Какво обичате?
— Чували ли сте някога нещо за жена на име Върна Хикс? Или Върна Виленски, както е по мъж.
Удс сключи вежди, любопитството върху лицето му беше изместено от подозрителност. Той дръпна от цигарата си и пусна едно — две клъбца дим.
— Да не е безследно изчезнала? — попита ме. — По-добре отидете в полицията.
— Не е изчезнала, знам къде е. В моргата, чака от щатската управа да я погребат.
Върху устните на детектива се мерна нехайна усмивка, тревогата в очите му се попритъпи, Той кимва, общо взето, сам на себе си и се засмя.
— Вие сте сержант Банън, нали? Отдел „Убийства“.
Кимнах.
— Ако наистина се познаваме, вие имате по-добра памет от мен.
— Вестниците са писали няколко пъти за вас. За кого става въпрос, за госпожата, чието радио се е окъпало заедно с нея ли?
— Откъде знаете?
— Пишеше в „Таймс“. Два — три абзаца. Но не се споменаваше име. Не ми се видя да става дума за убийство.
— Да не би да четете вестниците от първата до последната страница?