— Задължително. Човек не знае кога какво ще му дотрябва — сви той рамене. — Ще се изненадате какви интересни неща ще узнаете, ако си отваряте очите на четири и четете вестниците до последния ред. Чета и клюките.
— В този случай наистина има интересни неща. Жената е имала в спестовен влог много пари. Опитвам се да открия нейни наследници.
— Е, аз не съм й роднина — подметна Удс, след което се изправи и отиде да си вземе сакото от закачалката.
Наметна се с него и се върна при писалището, но този път не седна. Плъзнах поглед по снимките върху бюрото: една на Удс, Кълан и Бък Толман. Втора — на Удс, прегърнал през кръста хубава чернокоса жена някъде към четирийсетте.
— Голяма красавица — кимнах аз към фотографията.
— Благодаря — отвърна той. — Ще й предам. Това е жена ми Хейзъл. Днес честваме десетгодишнина от сватбата. Запазили сме си стая в малък хотел, ще си поръчаме нещо, ще сложим табелата „Не влизайте“… имаме си такава традиция.
Той си погледна часовника, после отново се извърна към мен и вдигна вежди. Аз също станах от стола.
— Госпожа Хикс е оставила близо сто хиляди долара в банката.
Това изобщо не му направи впечатление.
— Повечето са внесени с банкови преводи от по петстотин долара, постъпвали всеки месец през последните седемнайсет години. Пращани са главно от Сан Пиетро.
— Това доказано ли е? — Удс заобиколи писалището, хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата. — Елате, ще ви изпратя до долу.
Добре се владееше. Дори и да го дразнех, не го издаваше с нищо. Заключи и натисна бравата — да провери. Слязохме заедно по мраморното стълбище.
— Нима смятате, че банковите преводи са свързани по някакъв начин с радиото, скочило заедно с госпожата във ваната? — попита ме Удс, докато вървяхме.
— Не. Но ме притеснява, че жена с толкова пари в банката и без завещание най-неочаквано умира.
— Случва се непрекъснато. Всички си мислим, че сме вечни. И все отлагаме нещата.
— Сигурно.
След като излязохме от сградата, се обърнах така, че Удс да застане с лице към ресторанта.
— Е, благодаря ви, че ми отделихте от времето си — му рекох аз, докато се ръкувахме. — Напуснали сте Сан Пиетро горе — долу по същото време, когато оттам са започнали да пристигат парите, та се надявах, че помните името.
— Съжалявам, но не ми говори нищо — усмихна се той благо.
Понечих да си тръгна, но първо попитах:
— А Лайла Париш? Нали и тя е изчезнала някъде по това време?
Удс спря и се обърна. Присви очи.
— Това пък какво общо има?
— Лайла Париш така и не се е появила отново, нали?
Покрай нас по тротоара минаваха забързани хора. Беше време за обедна почивка и улицата беше задръстена с коли. Чуха се два — три клаксона. Удс се приближи към мен и рече:
— Въпросът ви съдържа доста странни хрумвания, — Не ви разбирам — казах аз.
— Разбирате, и още как. Разправяте, че въпросната госпожа Хикс е получавала от някого по пет стотака всеки месец и че парите са превеждани от Сан Пиетро. След това ме питате за другото момиче — Париш, което беше свидетелка по едно от делата, предадени в съда след мое разследване. Знам колко прави две и две. Париш изчезна сякаш вдън земя мой човек. Никой не знае къде е. Лично аз не съм й виждал очите още от процеса. Доколкото знам, не я е виждал и никой друг.
— Ама че работа!
— Знаете ли какво си мисля, Банън? — Не.
— Мисля си, че искате да разберете кой е пращал парите, а не да откриете роднините на госпожата.
— Искам жената да бъде погребана както подобава, нищо повече.
— Ами тогава минете с шапката из полицейското управление, все ще съберете двайсет долара. Ето, вземете… — Той бръкна в джоба си, извади малка пачка, взе от нея пет долара и ги пъхна в горното джобче на сакото ми. — За начало.
После се обърна и се сля с потока пешеходци.
Притичах между колите през улицата и се върнах в ресторанта. Когато седнах на масата, Пати Норт бе толкова развълнувана, че направо подскачаше на стола.
— Той е — отсече тя. — Същият. Откъде разбра?
— Забрави ли, че съм детектив? — попитах я аз. — Това ми е работата.
Бръкнах в джоба, извадих намачкалата банкнота от пет долара и я метнах на масата.
— Това пък какво е? — възкликна Милисънт.
— Онова приятелче току-що създаде благотворителен фонд по погребението на Върна.
— Какво чудесно хрумване! — Очите и блеснаха и тя допълни развълнувана: — След като хапнем, можем да се върнем в банката и да открием сметка. Лично аз ще внеса петдесет долара.
Засмях се.
— С петдесет долара, Мили, можем да положим Върна в ковчег от чисто злато и да наемем Филаделфийския симфоничен оркестър да и изсвиря погребалния марш.