Келнерът ни донесе поръчката и ние се нахвърлихме на яденето.
— Е, Пати — подхванах аз, — нали си сигурна, че това е човекът, превел на Върна Хикс парите?
— Повече от сигурна — закима тя разпалено, — Няма никакво съмнение.
— Помогна ми много — рекох аз. — Признателен съм ти. След като се наобядвахме, откарах Пати Норт до банката и отново й благодарих. Докато пътувахме към банката на Милисънт, тя ме попита:
— Това е същият човек, когото търсеше, нали?
— И да, и не — отвърнах аз.
— Нищо не разбирам.
— Казва се Еди Удс. Вил е ченге в Сан Пиетро, оплел е конците и се е махнал оттам по същото време, когато Върна Хикс се е появила в Лос Анджелис. Сега знаем със сигурност, че той е направил най-малко един от преводите. Следващият въпрос е кой му е дал парите.
— Не са ли негови? Поклатих глава.
— Не мисля — отвърнах. — През двайсетте и началото на трийсетте години едва ли е разполагал с такива суми. Който е сключил сделката с Върна, е бил много богат. Знаел е, че му е по джоба да плаща дълго. А и Удс едва ли ще бие целия път до Сан Пиетро, колкото да пусне другите парични преводи, там всички го познават. Мен ако питаш, е изправил само един превод. Сбърках.
— В какво? — учуди се Милисънт.
— В това, че търсех един — единствен човек, който е пращал парите. Както личи, преводите са правени през годините от различни хора. Който е плащал на Върна, очевидно е използвал посредници. Така става още по-неоткриваем.
— Жалко — въздъхна Милисънт. Усмихнах й се.
— Излишно е да се натъжяваш. Твоята приятелка е истинка Чарли Чан. Благодарение на нея съм сигурен в едно. Еди Удс знае кой всъщност праща парите.
— Откъде разбра?
— Бил е прекалено високо в йерархията, та да не знае. Нищо чудно именно Удс да е посредникът. Налага се утре да се върна в Сан Пиетро. Сега вече мисля, че ще получа някои отговори.
— Щом разполагаме с пари да погребем Върна, толкова ли е наложително да се занимаваш със случая?
— Повече от наложително.
— Пак не разбирам. Станах много сериозен.
— Ще ти кажа нещо, но следващите ден — два не трябва да го споделяш с никого, дори с баща си.
— Дадено, казвай сега!
— Върна Виленски е била убита. Била е удавена и който го е направил, е бутнал радиото във ваната, за да прилича на нещастен случай.
— Божичко! — затули тя уста с длан. Най-неочаквано в очите й избиха сълзи.
— Сега вече разследвам убийство и трябва да намеря убиеца.
— Не можеш ли да попиташ Удс? Опитах се да сподавя напушилия ме смях.
— Господин Удс е потулвал историята толкова години и няма сега да изплюе камъчето! Възможно е да изкопча нещичко от него, но ще оставя това за по-нататък. Първо искам да видя лицето на Кълан, когато му съобщя, че вече разследвам убийство.
Спрях пред банката и с доста мъки изпълзях от колата.
— Много те моля, недей да слизаш — каза Милисънт.
— Това, че се ме изритаха в ребрата, не означава, че съм забравил добрите обноски.
Заобиколих автомобила и й подадох ръка да слезе. Докато се изправяше, Тя докосна с устни бузата ми.
— Срещата за довечера остава ли? — попитах я аз.
— Надявам се.
— Защо след концерта не отскочим до „Стоте долара“? Милисънт ме озари с една от усмивките си за милион долара. — С удоволствие. Ще дойда с теб, където и да ме заведеш. Изпроводих я с поглед до банката. Помислих си: „Ето какво имат предвид, когато казват, че ирландците са родени с късмет.“
21.
Звъннах на Скай в къщата на Виленски, слушалката вдигна един от криминалистите. Скай бил някъде из квартала.
— Нещо ново? — попитах аз.
— Според Скай, този, който е очистил жената, се е спотайвал цял ден у съседите и после я е издебнал да влезе във ваната.
— Предай на Скай, щом се върне, че трябва да се отбия до едно място и после идвам при вас.
— Дадено — рече криминалистът и аз затворих. Звъннах още един телефон и отидох с колата в другия край на града, в малка кръчмичка на име „Мърфи“, където се събираха главно ченгета в извънработно време и репортери. Беше три и половина, пълно мъртвило. Зад празния барплот барманът редеше бутилки бира в хладилника. На една от масите за билярд в дъното някакъв дългуч с клечка между зъбите упражняваше странични удари. От музикалната кутия Джими Дорси нашепваше „Амапола“. Барманът ме погледна отегчено и се подсмихна.
— Днес си подранил, а, Зий?
— Имам среща с Джими Перото — поясних. — Ще ми налееш ли едно?
Той извади от хладилника изстудена чаша, сложи я под крана и я напълни с бира, без да прекалява с пяната. Взех намачкания ранен брой на „Таймс“ и се усамотих в едно от сепаретата. Под аплика, който светеше колкото слабо джобно фенерче, прочетох заглавието на уводната статия: „«БИСМАРК» НАПАДНАТ“. От първия абзац разбрах всичко, каквото имаше да научавам: британската флота причакала германския кораб, потопил преди три дни парахода на Нейно величество „Худ“. Някъде в северната част на Атлантическия океан се водеше титанична битка. Отгърнах на некролозите, но за Виленски нямаше нищо ново.