Вратата се отвори, лъч светлина проряза тъмното заведение и вътре влезе Джими Ленингтън — беше килнал шапката си чак на тила и носеше в джоба на сакото сгънат вестник. Държеше голям кафяв плик. Вратата се затвори след него и той се огледа — да ме намери. Посочи халбата пред мен и каза на бармана:
— Налей и на мен едно. — После седна, метна шапката на съседния стол и сложи плика до лакътя си. Сетне се обърна към мен: — Направо не мога да повярвам, знаел си да четеш — възкликна и посочи опърпаното ранно издание.
— Мога да броя и до десет, но първо трябва да си събуя обувките — отвърнах аз.
— Щом ще черпиш, значи ножът е опрял до кокала. — Всъщност ти правя услуга, мой човек — казах му.
— И въпреки това ще ме черпиш? Нали не вярваш, че ти вярвам?
— Защо всички журналисти сте такива циници?
— Дори и да съм циник, усвоил съм го от теб. Казвай сега какви са клюките за днес.
— Не са клюки. Предлагам ти сделка.
— Бре, бре!
Джери донесе бирата на репортера и чинийка солета. Казах му да ги пише на моята сметка.
— Ченге не ме е черпило от времето на сухия режим.
— Заслужава си да го полеем.
— Предполагам, че е свързано с материалите, които поиска.
— Разумно предположение.
— Защо ни в клин, ни в ръкав се интересуваш от тая Мендоса? Тя е на стотина километра от твоя район.
— Ще стигна и до това. Като начало ще ти предложа новина, която ще знаеш само ти. Но условието е да не я разгласяваш до пет часа утре следобед.
— Новината бива ли я?
— И още как!
— За първа страница ли е?
— Виж какво, не съм редактор…
— Не ме баламосвай, Зий. За петнайсет години все си научил коя новина е за първа страница. За под главата ли е?
— Нищо не разбирам от глави и страници. Сключваме ли сделка?
— Хайде, от мен да мине, ще рискувам. Казвай сега какво искаш.
— Ще разбереш, щом чуеш всичко. Като се разделим, ще отида да си напиша доклада, в него ще изложа всичко, което сега ще ти разкажа. Можеш да напишеш дописката още днес, но ще я пуснете най — рано утре в четири следобед. Тогава аз ще предам доклада, а ти ще обереш лаврите.
Репортерът помисли и каза:
— Хайде да е в пет. Пускаме тиража в пет и половина, когато конкуренцията вече е пияна.
— Добре.
— За какво става въпрос, за някакво разследване, което си провел под прикритие ли?
— Ще ме изслушаш ли, или предпочиташ да си играем на гатанки?
Той отпи от бирата и извади зелено тефтерче.
Без да премълчавам почти нищо, му разказах в какъв вид сме заварили Върна Хикс-Виленски, какво е било първоначалното становище на Кокалите, после се прехвърлих на сейфа и завърших с паричните преводи и петстотинте долара на месец. Това вече привлече вниманието му. Продължих с пътуването до Сан Пиетро, как банкерите са ме пратили за зелен хайвер, пропуснах сблъсъка с двете ченгета и после пуснах втората бомба — окончателното становище на съдебния лекар. Репортерът престана да си записва и осъзнал, че става въпрос за убийство, отпи юнашка глътка от бирата.
След това му разказах за убийството на Уилма Томпсън и за процеса, как присъдата е била обжалвана и свидетелката — Лайла Париш, е изчезнала, че Еди Удс вероятно е убил Фонтонио и е свързан и с двата случая, накрая споменах, че повечето парични преводи са направени от Сан Пиетро. Премълчах, че Еди Удс е пратил поне един от преводите — това ми беше най-силният коз и реших засега да не го разкривам.
— Това ли е? — попита Пенингтън.
— Да те вземат мътните! Какво искаш, и дописката ли да ти напиша?
— Опитваш се да свържеш всичко това с Кълан.
— Това вече не мога да ти кажа, поверително е. Джими прихна.
— Щом твърдиш!
— Я не ми се прави на интересен! Станал си най-добрият репортер на „Таймс“ не защото някой друг е мислил вместо теб.
Той почука с молива по масата и ме погледна:
— Значи такава била работата, искаш да ти разчистя пътя.
— В смисъл?
— И ти не се прави на ударен. Решил си да обвиниш Броуди Кълан и искаш аз пръв да го посоча с пръст.
— Не съм казвал такова нещо.
— Не, затова пък го казах аз.
— Искаш ли, Джими, новината, или не я искаш?