Кокалите рече:
— Снехме от полицата за радиото чудесен отпечатък. И още един от шкафа в спалнята. Намерихме доста отпечатъци и по масичката у съседите. Никой не се храни с ръкавици. Ще увеличим отпечатъците от банята на Виленски и ще ги сравним с тези по масата. Ако съвпадат и заловим този тип, можем да смятаме разследването за приключено.
— Кога ще разберете дали съвпадат? Той изду устни и се позамисля. — Пет дни?
— Пет дни ли! — Трябва да ги пратим във Вашингтон, знаеш колко се мотаят ония от ФБР, — Три дни.
— Ще ги попритисна да са четири. По-бързо надали ще стане.
Кимнах. Точно тогава, както обикновено, Скай хвърли една от бомбите си.
— Според мен това приятелче е бивш пандизчия — оповести той.
Кокалите го погледна изненадан.
— Откъде разбра? — попита той.
— Кой ще издържи да седи цял ден на едно място, освен ако не е прекарал две — три години зад решетките, в килийка два на три?
Съдебният лекар се усмихна.
— Ако наистина е лежал в затвора, в щатския архив сигурно се пазят негови отпечатъци.
— Ти го удари на мечти — прекъсна го Скай. — Едва ли ще извадим чак такъв късмет. Тоя негодник е професионалист. Обмислил е всичко до най-малките подробности, забелязал е дори купчината вестници пред входната врата, откъдето е разбрал, че в къщата няма никого.
— Така си е — съгласи се съдебният лекар. — Но и професионалистите допускат грешки. Ако просто беше бутнал радиото във ваната, без да дави жената, ние така и нямаше да разберем, че става дума за убийство. Нашият приятел е сгафил и това може да го прати на електрическия стол.
Сигурно се питате аз какво съм правил през това време. Аз умувах каква ли кола кара напоследък Еди Удс.
22.
Бях се изкачил чак на върха на Бевърли Драйв, когато открих Боксуд. Чак сега схванах защо Мили ме е попитала дали да ми обясни как да стигна. Уличката всъщност не бе никаква уличка, а черен път. Табелата не се виждаше от шубрака и дърветата. Взех острия завой и заподскачах с колата по изровения път. Тук — там се виждаше по някоя пощенска кутия, но кварталът всъщност се намираше в гъста гора и от пътя къщите почти не се виждаха. Когато на изток дърветата изтъняха, мярнах в предзалезната мараня Бевърли Хилс и вдясно огромното студио на „Туентиът Сенчъри Фокс“. От време на време виждах и огромната дъга от светлинки, озарили вечерното небе над снимачните площадки, където Тайрон Пауър, Джийн Тиърни и Дон Амече — коронованите монарси на студията, вероятно снимаха кадри в Ню Йорк или Сингапур благодарение на художниците и дърводелците, творящи вълшебството на киното.
Най-неочаквано излязох при къщата. Гората отново се надвеси над мен, взех завоя и готово! Няколкото акра дъбрава бяха опасани с каменен зид, висок към метър. Пощенската кутия бе вградена в него. Мярнах през стволовете къщата, беше на шейсет — седемдесет метра навътре в гората. Свърнах, влязох през отворената порта и подкарах по черния път, който криволичеше лениво сред дървета и храсталаци. Бях изненадан. Бях си я представял огромна, каквито са къщите в Бевърли Хилс, а тя се оказа едноетажна сграда от дърво и камък в селски стил с остър покрив. Насред покрива се възправяше огромен комин, обкован в долния край с кедрови дъски. Подминах гаража, който беше отворен и вътре се виждаше лъскав автомобил „Пиърс-Ароу“, и се отправих към тежката входна врата от тиково дърво.
Бях се издокарал с най-хубавия си костюм от син лен с двуредно закопчаване, бях си сложил светлосиня риза с обърнати маншети, жълта вратовръзка на мънички сини заврънкулки, най-скъпите си обуща от цветна кордовска кожа и златните копченца за ръкавели, които бях наследил заедно със седемстотин осемдесет и четири долара от баща си. Носех в портфейла си шейсет и пет долара, включително десетачката, която Мориарити ми бе отпуснал като командировъчни. Бях като изваден от кутийка и защо не? Щях да водя една принцеса от Колдуотър Каниън на вечеря и после на безплатно кино.
Някъде вътре се чуха тихи камбанки. Вратата се отвори и на прага застана Мили с усмивка, широка колкото булевард „Сънсет“, и очи, блеснали от слънчевите лъчи, които се процеждаха през дърветата.
— Здравей! — поздрави ме тя. — Трудно ли ме намери?
— Дойдох направо тук.
— Да де, нали си ченге — усмихна се тя. — Можеш да откриеш всяка улица в града и помниш телефонни номера.
Хвана ме за ръката, дръпна се настрани и ме покани да вляза. Кучето клекна зад нея. Беше снежнобяла немска овчарка, по-голяма от Роузи, с щръкнали уши, с очи, антрацитеночерни в средата и напръскани с жълто отстрани, вперени право в мен.