— А съм понечил да вляза някъде, а съм се натъкнал на куче — отбелязах аз.
— Казва се Монтана — поясни Мили. — Добре обучено и много дружелюбно е, стига да не вършиш глупости.
— Защо го казваш, за да ме успокоиш ли?
— Голям сладур е. Ще го обикнеш, както обикна Розичка.
— Вече му викам Роузи, кръстих го така на един професионален боксьор.
— Знам кой е Клапси Макси Розенблум — подметна уж отчаяна младата жена.
— А ти защо си го кръстила с това странно име — Монтана?
— Защото е роден в Монтана. Татко има там малко имение, използва го за лов. Кучето на иконома роди и аз си избрах най-хубавото кученце от котилото.
„Малко имение. За лов. С иконом. В Монтана. Какво ли търся тук?“
Минах покрай Мили и влязох в широк коридор, опасал цялата къща. Вдясно имаше вита стълба, която водеше към втория етаж, по-скоро към мансардата, където под скосения покрив очевидно имаше две стаи.
— До пет минути съм готова — обеща Мили и тръгна нагоре по стълбата. — Чувствай се като у дома си. — Някъде по средата спря и се надвеси над парапета. — Барчето е вляво, в дъното на коридора, холът е вдясно, терасата е точно отпред. Монтана ще те разведе.
После се скри.
Кучето стана и тръгна бавно към дъното на къщата, сякаш бе разбрало всичко до последната дума. Последвах го.
В двата края на коридора имаше арки. Вляво беше кухнята, вдясно — библиотеката, където миришеше на кожа и лавиците бяха натежали от книги. В ъгъла на помещението имаше един — единствен огромен фотьойл с огромна възглавница върху него, отстрани пък се виждаше масичка с купчина разхвърляни списания, отзад имаше лампион и грамофон, както и библиотечка, пълна с плочи.
Холът се падаше в дъното на коридора, простираше се от единия до другия край на къщата. Беше разделен на две от камината, островче от тухли и месинг, вляво от нея беше барчето. Таванът беше висок, с капандури, от които стаята изглеждаше светла и уютна.
Дневната беше обзаведена с ниски канапета и фотьойли, така че да се чувстваш удобно. Върху една от масичките в хола имаше десетина снимки: Милисънт като малка в костюмче за езда, яхнала вран жребец, семейни фотографии. Милисънт в деня на връчването на дипломите заедно с баща си, застанал гордо до нея. И една снимка на млад мъж с хашлашки вид в униформа на Кралските военновъздушни сили и с отличителните знаци на ескадрила „Орел“ — неколцина американски пилоти, включили се през четирийсета година като обособена част в Британските BBC. В долния край на снимката беше драснато: „На моята любима Мил Глезотия. Не губи вяра. Хю. 1.1.1940 г.“
Огромният прозорец гледаше към терасата, от двете му страни имаше двойни остъклени врати.
Ами терасата!
Излязох заедно с Монтана на огромна, старателно окосена морава, отстояща на около шест метра от плувния басейн, който бе с дължината на терасата и в началото ми заприлича на езерце. Тръгнах покрай него и излязох в другия край на терасата, където на мощна струя се стичаше вода с ширина почти колкото самия басейн, за да се разплиска по камъните четири — пет метра по-долу и оттам да се влее в езерце, обрамчено о диви цветя. Освен това имаше тенискорт, зад него гората се спускаше по естествения склон към ручейче, бълбукащо надолу по хълма. Каменният зид свършваше на метър и половина от потока, в средата имаше порта. От другата страна на ручея нямаше друго освен дървета. Най-неочаквано излезе вятър, който разсея горещината с обещание за дъжд.
Бях на място, намиращо се много, много далеч от онзи Лос Анджелис, който познавах.
— Чак сега разбрах къде Адам е срещнал Ева — казах аз на Монтана.
— Доколкото схващам от тези думи, ти е харесало тук — рече зад мен Милисънт.
Обърнах се и се върнах при вратата. Младата жена беше облечена в синьо сако от тънък кашмир, бяла блуза, плисирана пола от жълта коприна, около дългото си аристократично вратле бе преметнала шал в същия цвят. Изглеждаше толкова шик.
— Ако Ева е била красива като теб, Адам надали е щял да се интересува от ябълки — подметнах аз.
Милисънт поруменя, поотвори уста и дълго ме гледа. Сетне се усмихна и рече:
— Ако не ме лъже паметта, не Адам, а Ева се е интересувала от ябълки.
Стояхме на половин крачка един от друг и се гледахме като омагьосани, докато накрая тя не наруши мълчанието.
— Хайде да тръгваме, че ще закъснеем. А ти, Монти, да пазиш тук.
Поведението на кучето се промени, стана много сериозно. Тръгна покрай басейна към гората.
— Обучено е много добре.
— Благодаря — отвърна развеселена Мили, — Когато трябва да пази, се държи доста сковано.
— Виждам. Да затворя ли вратата? — попитах, докато влизахме в къщата.