— Въпрос само на време — кимнах аз.
— Теб ще те мобилизират ли? — попита Мили. Свих рамене — не ми се говореше за това.
— Предишната война помниш ли я? — знаеше си своето тя. Дали я помнех ли? И още как!
— Бях на девет години, когато баща ми замина за Франция — отвърнах и аз. — Имах в стаята си един плакат. Чичо Сам, но без цилиндър и фрак. Един ядосан Чичо Сам, който сочеше право към мен и крещеше: „Трябваш ми.“ Само да го погледнех, и ме побиваха тръпки. Непрекъснато бяхме на тръни, всеки път, когато раздавачът минеше покрай нас, се молехме да не спре пред къщата ни. Нощем лежах в леглото и плачех. Плачех всяка вечер, защото ми се струваше невъзможно баща ми да оцелее.
— Ужасно съжалявам — рече Мили, после се пресегна през масата и ме хвана за ръката. — И върна ли се?
— Да — онова, което бе останало от него — уточних аз. Не и разказах за деня, когато татко се прибра. Беше едър като канара, с шантаво ирландско чувство за хумор. Мъжът, който слезе от влака, бе бледа сянка на онзи човек. Беше обгазен и заради това се бе превърнал в призрак с хлътнали очи. Ръцете му трепереха, той кашляше много. И да се хванеше някъде на работа, не се задържаше дълго. Отказваше да говори за войната. Сега знам, че е умирал. Това продължи дванайсет години, но тате умираше всеки ден по малко, докато накрая белите му дробове не издържаха. Мама умираше заедно с него. Надживя го с три години, последните две в такава несрета, че и досега се мъча да не си спомням.
Тази война, когато и ние се включехме в нея, щеше да бъде още по-страшна. Затова казах само:
— Понякога ми се струва, че ще бъде по-тежко да чакаш тук, отколкото да си на бойното поле.
— Вече загубих в Европа близък човек — сподели Милисънт, вперила невиждащи очи във вестника.
— Кога?
— През четирийсета година. Братовчед си Хю. Голяма откачалка беше.
— Какво стана с него?
— Беше луднал по самолетите. Още от малък се научи да ги управлява. Когато създадоха ескадрила „Орел“, хукна към Лондон и се записа в нея. След първото сражение ми прати картичка. Още от първия път свалил един месершмит и се гордееше много. След два дни го убиха във Франция.
— Моите съболезнования.
Прозвуча отчайващо неуместно. Реших да поразведря обстановката.
— Видях в хола снимката му. „Мил Глезотил“, а? С тия думи я накарах да се засмее.
— Така ми викаше. Беше черната овца в семейството, вечно измисляше някакви лудории, докато аз бях примерното момиченце. Когато бяхме малки, вечно се карахме и се биехме като брат и сестра, после обаче, щом навлязох в пубертета и отидох да уча на Източното крайбрежие, Хю ме взе под крилото си.
— И направи и теб луда глава. — Ами да.
— Кое е най-дръзкото нещо, което си извършила? Тя мисли доста дълго.
— Веднъж избягах от девическото училище на госпожица Браунингтън и отидох да гледам в „Рейдио Сити Мюзик Хол“ „Кинг Конг“.
Направих се на много изненадан. — Хубава работа! — възкликнах аз.
— За мен това беше голям подвиг — отвърна високомерно Мили. — Като нищо можеха да ме изключат.
„Едва ли — помислих си аз. — Как ще те изключат, при положение че баща ти притежава половината щат Монтана.“
На афиша пишеше: „Довечера — извънредна предпремиера“, и когато отидохме в „Громан“, отпред се виеше дълга опашка плюс обичайната навалица от туристи, стекли се да разгледат алеята с отпечатъците от ръце и стъпала на звездите, увековечени върху цимента. Франк се беше издокарал в смокинг, стоеше на входа и се усмихваше на посетителите, които се нижеха покрай него. Махна ни и ни вкара в почти пълния киносалон. В края имаше три реда, отцепени с плюшено въже за почетните гости.
Повечето посетители, насядали на „плюшените редове“, бяха шефове на киностудии. Продуценти, прессекретари и техните приятели и приятелки. Ако изобщо дойдеха, звездите щяха да се появят едва след като угасяха част от осветлението.
По едно време в полуосветения салон влезе Хеди Ламар — снажна, облечена в бяла рокля с качулка, с гарвановочерна коса, от която порцелановото й лице изпъкваше още повече. Снежната царица, хладна, непристъпна, самото въплъщение на холивудския блясък. Франк махна плюшеното въже и кинозвездата се настани на мястото до пътеката. Мъжът, който я придружаваше и когото никой не забеляза, мина покрай нея и също седна.
След това се появи Джаки Купър заедно с по-възрастна жена, вероятно майка му. Не го бях гледал във филм още от времето, когато е бил съвсем малък. Сега беше на около петнайсет години. Последна влезе Джуди Гарланд, която седна заедно със странен дребосък с изпъкнали очи. Студийните лъвове чакаха на тръни как публиката ще посрещне филма, очевидно една от най-скъпите продукции за годината. Звездите в него бяха Джеймс Стюарт, Лана Търнър, Ламар и Гарланд. Филмът беше страхотен. Тримата млади певци и танцьори наистина бяха неотразими в „Лудориите на Зигфелд“. Бъсби Бъркли също блестеше в един от танците, но ако някой обра лаврите, то това беше Гарланд, изпяла по сърцераздирателен начин „Вечно гоня дъгата“. След прожекцията публиката ръкопляска дълго, а звездите се изнизаха още преди края на титрите.