Поспряхме да благодарим на Франк и притичахме под първите капки дъжд до автомобила. Когато се качихме, дъждът вече барабанеше по предното стъкло.
— Дали да не пийнем по едно преди лягане? — попитах аз. Мили се наведе към мен и отвърна:
— Ще ми бъде много приятно.
„Стоте долара“ на Мори се намираше недалеч от Морланд, в самия край на Бевърли Хилс. Мори Кастелано бе създал клуба с бакшиш от сто долара, който получил от Виктор Матюър още като оберкелнер в нощен клуб „Роби“ на Вайн, любимото свърталище на кинаджиите. С тези сто долара наел просторен гараж и събрал от приятели пари, с които да го ремонтира. Сега там имаше уютен ресторант с прилична кухня и пиано-бар. Стените бяха облепени със снимки на холивудските великани и полувеликани.
Оставих Мили пред входа, паркирах автомобила и протичах през дъжда.
Мори се беше разположил в ъгъла на основния салон и когато влязохме, стана, за да ме подръпне за лакътя. Не обичаше да се ръкува.
— Ей, Зий, отдавна не съм те виждал — ухили се той. — Боря се с престъпността — отвърнах възможно най-начумерено и го запознах с Мили.
Той се поклони едва ли не доземи, целуна въздуха над ръката и и ми рече:
— В „Кьошето“ ли?
Кимнах.
Атракцията на заведението беше задната стаичка, където басист на име Чък Грейвс всяка вечер правеше заедно със свои приятели джемсешъни. „Кьошето“ се бе утвърдило като място, където прочути музиканти наминават да посвирят с триото на Чък. През деня Чък свиреше в оркестъра към „Кълъмбия Пикчърс“.
Малкото помещение в дъното на клуба, където не всеки имаше достъп, се бе наложило като Мека на истинските ценители на джаза, които държат повече на музиката, отколкото на обстановката и уюта. Вътре се побираха петдесетина души, насядали на най-обикновени столове. Масичките бяха съвсем малки, колкото да сложиш на тях едно — две питиета и пепелник. Тук купонът започваше чак към полунощ, но когато влязохме, вече беше оживено.
При тавана се стелеха валма тютюнев дим. Беше задушно. Разностилното обзавеждане сякаш бе събрано от разпродажба на стари мебели, стените бяха боядисани в черно, сцената представляваше подиум, закрепен на бетонни блокчета. Високо на стената се върнеше вентилатор, който безуспешно се мъчеше да разсее пушека и горещината.
Не познавах някого в помещението, макар и да имаше интересни типове.
Оркестърът се състоеше от Грейвс, висок пианист с цвят на абанос и с усмивка, широка колкото заведението, тръбач на име Търк Зиглър, който почти не махаше сурдинката. Браво Джоунс, плешивеещ алтсаксофонист в най-торбестия костюм, който някога съм виждал, кльощав барабанист в раирана риза с папийонка и дребничък цветнокож мъж, който се бе облякъл в официален костюм, беше си сложил чак вратовръзка и свиреше на електрическа китара. Когато влязохме, бяха подкарали в забързано темпо „Специална въздушна поща“. Седнахме на една от масичките с размери на петаче при подиума и си поръчахме по нещо за пиене на келнера, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.
Грейвс дойде при нас на масата с клатушкаща се патешка походка. От благия му тих глас момичетата направо лудееха, особено когато той пееше тъжни балади.
— Здрасти, ченге — ухили се Грейвс. Но изобщо не ме погледна, втренчи се в Мили. Целуна й ръка и добави: — Чък Грейвс, винаги на ваше разположение, драга ми госпожице.
— Аз за какво съм тук? — напомних му.
— Знам, моето момче, че си тук, но се съмнявам, че някои го забелязва.
Мили се притесни, после схвана, че си правим майтап.
— Няма да стоим дълго — поясних аз. — Мили е работеща жена, а на мен ми се налага още рано сутринта да поема на север.
— Страхотно. — И се обърна към Мили: — Следващото парче е за вас.
Музикантите се върнаха на подиума, Чък им каза няколко думи и те погледнаха към нашата маса. Пианистът и Чък дадоха тоя, после Чък запя: