Пееше от сърце, с меден глас и завърши с:
Останахме един час.
Когато музикантите спряха, за да си починат. Мили прати на Грейвс въздушна целувка, а аз махнах на останалите. Метнах в кутията петачка. С крайчеца на окото видях, че Мили пуска банкнота от сто долара.
Мори й държа чадъра, докато протичахме до автомобила. Помогна н да се качи.
— И не се губи толкова дълго, Зий — заръча ми той. — Беше ни домъчняло за теб. — А на Мили: — Накарайте го да ви доведе отново.
Сетне се върна на бегом в клуба.
— Всички ли в града познаваш? — попита ме тя.
— Когато започнах работа, това тук ми беше районът — обясних аз. — А и навремето съм живял в този квартал.
Понечих да подкарам колата, Мили обаче ме хвана за ръката и ме спря.
— Чък за теб и за мен ли изпя онази песен? — попита ме тя. — Коя?
— „Не знам откъде да започна“.
— Може би по свой си начин ми е казвал, че…
— Млъкни — прошепна Мили. — Можеш, Зий, да отидеш навсякъде с мен. Готова съм да прелетя над целия свят със самолет, само и само да се върна у дома при теб.
Обхвана лицето ми с длани. Вяха гладки като кадифе. Притегли ме и ме целуна. Устните и бяха меки, топли и нежни и аз я притиснах в обятията си.
Превключих на втора, за да се махна от пътя, и се приплъзнах към седалката на Мили. Както ме гледаше в лицето, тя се намести и преметна крак върху моя. Пресегна се, замилва ме по гърба и ме притегли към себе си. Усетих колко е топла.
Продължихме да се целуваме и чувствах как Мили потръпва, докато прокарвам длани по тялото й.
Не знам колко сме стояли там.
Когато си тръгнахме, дъждът беше спрял.
23.
Накъде в седем и нещо сутринта минах да взема Скай и поехме към Сан Пиетро. Скай прекара почти цялото пътуване в сладък сън, както седеше с кръстосани ръце.
Докато подминавахме сергията с плодовете на сто и първа магистрала, погледнах нагоре към хълма, но хубавото момиче с пъстрото конче го нямаше. Може би ми се беше привидяло или е било подсъзнателно — момичето е било Милисънт, а кончето — нейното лъскаво бебешко синьо автомобилче? А може би мислех прекалено много. При отбивката сръгах с лакът колегата.
— Почти пристигнахме — обясних му. — Очаквам всеки момент черният понтиак да ни се лепне отзад.
Той обаче не се появи. Спрях на билото и показах на Скай от високото Сан Пиетро, Хълма, къщата „Приказна гледка“. Погледнах към залива, но голямата яхта си беше отишла. Спуснахме се в града.
Спрях пред шерифството. Малко по-нататък беше паркиран кафеникавият пакард.
— Превозното средство на Кълан — обясних на Скай, след като слязохме.
— Много добре за шериф на окръг с размерите на бисквитка — отбеляза той.
— Колата е служебна — напомних аз. — Сигурно всичко си е съвсем законно.
Скай само изсумтя презрително. Оставих го да се разхожда по паркинга.
Кълан и Ръсти ги нямаше наоколо, но надали се бяха отдалечили много от неговия кабинет на колела. Влязох в полицейския участък. Отново заварих вътре Роузи. Тя ме позна още щом се появих на прага.
— Здравейте — поздравих я аз. — Помните ли ме?
Тя ме удостои с нещо, което би могло да мине и за усмивка.
— За риба е. Днес е петък.
— А, такава ли била работата! В сряда по обед всички са на голф, в петък сутринта пък са за риба. Кога са им уроците по балет?
— Капитанът не знае дори от кой край се хваща стикът за голф — увери ме тя и погледна часовника върху стената. — Ще се върнат всеки момент.
— Ще сляза долу и ще чакам на кея.
— Живеем в свободен свят — каза ми жената. Докато вървях към вратата, промърмори; — Той каза, че ще се върнете.
Отидох при автомобила, слязох в долния край на улицата и спрях до сребрист кабриолет „Дюзенбърг“, оставен на паркинга между парка и пристанището. Скай дойде при мен с фунийка сладолед.
— Хубава количка — отбеляза той. — Сигурно струва най-малко петдесет бона. Сигурен ли си, че имаш право да спираш до нея?
— Това е автомобилът на Горман — обясних аз. — Свенливият банкер ли?
— Или свенлив, или невъзпитан, или и двете. Каквото си избереш.
По кея имаше няколко будки с ярки сенници, където се продаваше какво ли не, от хотдог, безалкохолни напитки и сандвичи до алкохол. Между тях и пристана бяха наредени масички с чадъри в същите ярки цветове. Отвъд тях, докъдето погледът стига, се простираше океанът, по лазурното небе нямаше и нито едно облаче.
Седнахме на една от масите и огледахме залива. На плажа, който се падаше на север, две дечица строяха пясъчен замък, майка им се бе излегнала на шезлонга и четеше книга. По-нататък четирима младежи се гонеха из водата: момичетата се бяха покатерили на раменете на момчетата. Вдигнах бинокъла и го насочих към урвата, над която беше капнало имение „Приказна гледка“. През дърветата се виждаха само куличките на къщата. После сниших бинокъла, за да разгледам издатината в отвесната скала, по която растяха борове с окършени от океанските ветрнща върхари. Нещо ме загложди, и аз не разбрах какво.